Рожденичката

Сигурно е забелязал подозрението в очите ми, защото отново ме моли, този път по-настоятелно и непоколебимо:

— Моля те — казва. — Само за минутка.

Обръща се и тръгва обратно към кухнята, а аз се колебая за миг, преди да го последвам. Не искам да проявявам любопитство, но го правя.

Влизам в кухнята и виждам как се насочва към съседното перално помещение и излиза през задната врата. Какво толкова има в задния двор, та да искам да го гледам?

Външната врата се затръшва, поемам си дълбок дъх, изправям се и го следвам.

Той застава до правоъгълно парче земя, което беше просто част от двора преди двайсет и четири часа. Сега тревата е изчезнала, има граница, очертаваща периметъра, и богат чернозем, обърнат в пределите му. Има маркуч, свързан с някаква певеце тръба, която е вложена в почвата, заедно с тръби за пръскачки на равни интервали.

Пайк ме поглежда, едва ли не нервно очакващ реакцията ми.

— Какво е това? — питам.

Той поглежда назад към него и после обратно към мен.

— Градина — отвръща. — Надявах се, че би искала да ми помогнеш с нея или нещо такова.

Оставам безмълвна. Сърцето ми бие толкова силно, а слънцето е така горещо. Как е…? Но след това си спомням. Знае, че обичам озеленяването. Знае, че чета такива списания. Знае какво харесвам.

Болка преминава през сърцето ми. Направил е всичко това за един ден?

Но няма да се разтапям заради него. Втвърдявам гласа си.

— Ти пък откога искаш да имаш градина?

Той се приближава до мен, а аз скръствам ръце на гърдите си, за да подсиля бронята си.

— Джордан, държах се като задник — казва. — Направих прибързано заключение, защото са ми се случвали неприятни неща, освен това съм стар и изморен. Очаквам лошо поведение от всички. — Той замълчава и се намръщва. — Но този път аз бях този, който се държа зле. Ти си различна, а аз наистина се прецаках. Няма да се повтори. Не мога да повярвам, че казах всички онези неща.

Образът му започва да се размазва заради напиращите сълзи, които не мога да спра, независимо колко силно стискам зъби.

— Бих искал да останеш — продължава. — Харесва ми да живееш тук. Хубаво е да се прибера вкъщи и да видя, че в жилището има живот. Че има хора, с които да говоря. Хубаво е някой да ти помага и… — Челюстта му се сключва и той изглежда ядосан. — И не трябваше да спиш на шибаната билярдна маса. Ще останеш толкова дълго, колкото имаш нужда, разбираш ли? Не искам да си тръгваш.

Брадичката ми потреперва и не мога да се спра. Сълзите ми потичат и навеждам глава, за да ги скрия.

— Моля те, не плачи отново — примолва ми се, — иначе ще трябва да махна басейна, за да ти построя беседка или нещо такова.

Разсмивам се, подсмърчам и бърша очи.

— Не, недей да махаш басейна. Харесвам го.

Приближавам се до новата градина и осъзнавам колко е голяма и колко много труд е отнела. Това не прави поведението му по-приемливо, но ми помага фактът, че знам, че си е скъсал гъза, за да направи нещо, за което си е мислел, че ще ме направи щастлива. Никой никога не е правил такова нещо за мен.

Имам предвид, че сестра ми ми е купувала дрехи и ме е извеждала навън, но Пайк е направил нещо, което знае, че обожавам. Нещо, близко до сърцето ми.

— Това е невероятно — казвам му и го мисля. — Но наистина смятам, че ще е най-добре да си вървя.

— Това е твоята къща — казва ми. — Остани колкото искаш. Двамата с Коул можете да каните приятели, да си пускате музика, да палите свещи…

— Да сложим плюшено покривало на тоалетната чиния? — дразня го.

— Не, по дяволите.

Двамата се засмиваме, а аз поглеждам обратно към почвата. Можем да си насадим толкова много зеленчуци тук.

— Купих малко семена — казва той, взема една торба и напълва шепи с тях. — Но не съм сигурен как да ги засея и колко място да отделя за всеки зеленчук, така че си помислих, че е по-добре да ги засееш ти.

Срещам погледа му и за известно време оставаме така. Мисля, че вероятно иска да съм наоколо доста повече, отколкото показва. Сигурно играя ролята на буфер между него и Коул, а и както каза, обича да има хора в къщата.

Подава ми пакетчетата със семена и бавно взема куфара от ръката ми.

— Ще го сложа в гаража — казва. — После ще взема душ. Искаш ли да започнем със засяването още на сутринта?

Очите му, изглежда, търсят моите, а дъхът ми спира, когато отвръщам на погледа му.

Накрая кимвам и извръщам очи.

Той отново тръгва към къщата и аз чувам гласа му зад себе си:

— А ако имаме нужда от още нещо, просто ми кажи. Така или иначе утре трябва да ходя до „Хоум Депо“.

— Окей — прошепвам.

След това поглеждам през рамо към него.

— Освен това не си стар, нали знаеш? — извиквам.

Той ме поглежда развеселен.

— Достатъчно стар съм, за да съм си изградил определени представи в главата. Което беше погрешно.

— Благодаря.

Мускулите на ръката му се стягат, докато държи куфара ми, и не мога да не се втренча в татуировките му, простиращи се по нея. Изглеждат леко избледнели, като че ли си ги е правил, когато е бил тийнейджър.

Какъв ли е бил на възрастта на Коул? Трудно ми е да си го представя като… Е, като момче, предполагам. Толкова е сериозен. Почти като инфаркт.

Но е искрен.