Рожденичката

Но дори след като завърша колежа, ще бъда толкова закопана със студентски заеми, че няма да мога и да си помисля за неща като дизайнерски чанти. Може да прозвучи странно, но това не ми е проблем. Предпочитам да имам прилична кола. И къща. Да мога да си плащам сметките същия месец.

Двете със Селена имаме напълно различни проблеми и сега имам още по-малко общо с нея, отколкото в гимназията. Сигурна съм, че чувството е взаимно.

Без да си измислям извинение, просто се обръщам и тръгвам към стената на сградата, като изваждам мобилния си телефон.

— Ей, Джордан. Добре ли си? — чувам да ме вика Картър.

Обръщам глава, виждам го да седи при останалите, и кимвам.

Когато стигам на малко по-тихо място, набирам Кам, вдигам телефона до ухото си и хвърлям празната чашка в кофата за боклук.

— Здрасти — изчуруликва тя, защото знае, че съм аз.

— Здрасти — казвам, а гласът ѝ веднага ме успокоява. — На работа ли си? Можеш ли да дойдеш да ме прибереш?

— На работа съм — отвръща ми, — но мога да изляза за половин час. Къде си? Всичко наред ли е?

Чувам музиката на заден фон и осъзнавам, че наистина е в клуба.

— Аха, всичко е наред. — Прибирам косата зад ухото си. — В A & W съм. Просто искам да се прибера вкъщи.

Вкъщи.

Замислям се всеки път, щом го кажа, защото много добре знам, че това не е истинският ми дом, но би било странно да го наричам „къщата на Пайк“ или дори „къщата на бащата на Коул“.

След като затварям телефона на Кам, първо отивам до тоалетната и после уведомявам Картър, че ще се прибирам. Той изглежда леко разочарован, но съм сигурна, че е, защото е изгубил дамата си за вечерта. Само че изобщо не съм сигурна какво му е отношението към мен, особено след като ме пренебрегна, за да си говори за коли, и после с радост ме остави да „наваксвам“ с групичка момичета, с които никога не съм наваксвала дори в гимназията.

Не че на Картър, Селена или на някого другиго тук му има нещо. Но когато говорят, осъзнавам, че всичките имат хубави неща, като например пари в джоба. И майки. В гласовете им звучи безгрижие, от което разбираш, че още не са ги изгонвали от апартамент и не се чудят дали да не заменят смартфона си с телефон с капаче, защото е по-евтин.

Аз съм различна от тях и винаги съм била. Идването тук просто ми припомни за тези чувства, чувствата, които изпитах в гимназията, а когато съм с Пайк, аз…

Сбърчвам чело и се замислям.

Предполагам, че когато съм с него, съм в стихията си.

И сега повече от всичко искам да се прибера вкъщи. Или където и да е той.

Кам пристига след по-малко от петнайсет минути и аз се качвам в колата ѝ, без да протестирам, когато ускорява през града към квартала му. Шефът ѝ е снизходителен, но колкото повече отсъства, толкова повече пари губи, така че я оставям да бърза.

— Благодаря ти — казвам ѝ. — Съжалявам, че трябваше да излезеш от работа.

Тя е облечена в черен шлифер до средата на бедрата, завързан на кръста, и съм сигурна, че не носи кой знае какво отдолу, просто е навлякла нещо, с което да мине през паркинга, без да я задирят.

— Сигурна ли си, че си добре? — пита отново.

Хващам таблото с ръка, когато завива рязко надясно.

— Аха.

— Всичко наред ли е с бащата? — Тя поглежда към мен. — Нали знаеш, че по всяко време можеш да дойдеш у нас. Добре дошла си.

— Знам.

Няма никакъв проблем. Всъщност сега осъзнавам, че всичко е наред, но не в A & W. Знам какво искам и знам, че не мога да бъда с Пайк. Просто трябва да си намеря някого точно като него.

Стискам бирения шейк, който му взех, за да го избъзикам, докато сестра ми криволичи из улиците и най-накрая отбива пред къщата на Пайк.

Изпъшквам, а стомахът ми прави салто.

— Благодаря.

Слизам от колата, закачам портфейла на китката си и затварям вратата.

— Това колата на Ейприл Лестър ли е? — пита Кам през отворения прозорец.

Обръщам глава и забелязвам червения кабриолет „Мазда Миата“, паркиран зад пикапа на Пайк, и стомахът ми се свива.

Какво, по дяволите? Късно е.

Стрелвам къщата с поглед и виждам, че е тъмно, не светят никакви лампи. Какво биха могли да правят на тъмно?

В гърлото ми засяда буца, повръща ми се.

— Вероятно продава бисквитки за момичетата скаути — шегува се Кам.

Но аз кипя.

— В момента не е сезонът на бисквитките.

— О, скъпа, за някои от нас винаги е сезонът на бисквитките.

Обръщам се към сестра ми, която показва буквата V с два пръста пред устата си, пъха език между тях и го извива.

Оттласквам се от вратата и мърморя:

— Гледай си работата.

Но тя само се засмива и превключва колата си на скорост.

— Късмеееееет.

Успявам да преглътна чак след втория опит, докато гледам нагоре към къщата. Какво прави Ейприл тук? Какво прави Ейприл вътре?

Да, това е неговата къща и доколкото знам, не се е свалял с никоя, откакто дойдох преди няколко седмици. Пайк е млад и свободен — има право да води жени вкъщи.

Но това не спира сърцето ми да бие със сто километра в час или да ме боли стомахът. Аз съм тук. Не можаха ли да отидат в нейната къща? Или на мотел?