Рожденичката

Не знам дали Пайк ми обръща някакво внимание, защото не съм го търсила, но понякога усещам как тилът ми се сгорещява, а по гърба ми пробягват тръпки.

— О, здрасти, Джордан — казва някой, докато прескача краката ми и за малко да се препъне. — Не те видях.

Той се засмива и аз поглеждам от мястото, където съм легнала на тревата, към Картър Хюит, който ми се усмихва през рамо. До него стоят още едно момче и момиче, но не си спомням имената им, въпреки че всички сме учили заедно.

Двамата с Картър трябваше да ходим на тюбинг днес, но той го отмени заради кварталното парти, на което родителите му го помолиха да присъства. Голям късмет, защото аз също се чудех дали да не се откажа. Не исках Пайк да спечели спора, но той беше прав. Тюбингът е извинение да се напиеш, а аз не бях в настроение.

Надигам се до седнало положение и изтърсвам тревата от ръцете си, които използвах за възглавница, за да наблюдавам изгряващите звезди.

— Какво смятате да правите? — питам.

— Всичко друго, само не и това — въздиша той. — Има купчина народ в A & W7. Искаш ли да дойдеш? Ще ти купя бирен шейк.

Засмивам се тихо и се изправям. Звучи много добре.

— Отдавна не съм ходила там — отбелязвам. — Защо не? Нека само да кажа на човека, който ме докара.

Той и приятелите му се насочват към колите си, а аз изтичвам до шезлонгите, пълни с хора, в средата на пътя. Пайк седи с гръб към мен, а Дъч се е излегнал до него с Тереса в скута си. Край тях има още няколко души, които познавам от играта на покер при Пайк.

— Здрасти — казвам и се приближавам до него. — Няколко приятели ще ходят до A & W. Да пият бирен шейк и прочее. Поканиха ме да се присъединя.

Не му искам разрешение, но така прозвучава.

Той не ме поглежда, само вдига бирената си бутилката и отпива.

— Бирен шейк? — повтаря строго. — На колко си… на пет?

Тъпанар.

— Нееееее — провлачвам, — но ти понякога се държиш с мен, все едно съм.

Дъч се разсмива тихо до него, но после се обажда в моя защита:

— Ей, пич, и аз все още обичам бирен шейк.

Завъртам очи към Пайк и поглеждам усмихната към Тереса.

— Благодаря много, че ме поканихте — казвам ѝ. — Много мило от ваша страна.

— Благодаря, че дойде, скъпа. И благодаря за храната.

— Как ще се прибереш вкъщи? — прекъсва я Пайк, като все още избягва погледа ми.

— Аз ще я докарам.

Поглеждам към Картър, който се приближава към нас, и Пайк също леко обръща глава, за да го погледне, преди отново да я извърне.

Вдигам ъгълчето на устата си в лека усмивка и се навеждам на десетина сантиметра от ухото му.

— Имам ли вечерен час?

Дъч изсумтява и забелязвам как устата на Пайк леко се озъбва, преди отново да се отпусне.

— Забавлявай се — казва напрегнато.

Отново се изправям, обръщам се и следвам Картър към пикапа му, докато настроението ми отново се подобрява.

Пайк ревнува.

И въпреки че не искам да мисля за него, наистина се радвам да науча, че и той се опитва да не мисли за мен.

Колко от онова, което иска, крие, заравя в себе си или се опитва да потисне? Как ли изглежда, когато вече не може да се владее?

* * *

— Божичко, чухте ли за Джилиян? — Селена Гарднър посочва към друго момиче, докато гризе края на сламката си. — Казала на Дийн и Мат, че един от тях е бащата, те отишли да си направят тестове за бащинство, но се оказало, че никой от тях не е!

После се разсмива.

— О, боже! — Очите на другото момиче се оцъклят. — Мамка му, знае ли изобщо кой е?

— На кого му пука? — Селена сбърчва чело и отново се обляга на колата. — Аз бих се притеснила да не прихвана нещо друго. Вече не излизам от къщи без презервативи. Никога не знаеш кога ще ти потрябват. Наистина…

Всички се разсмиват и аз се усмихвам половинчато и насилено, полагам усилия да не изглеждам неловко, но съм сигурна, че не успявам, защото казах не повече от две думи през последните десет минути.

Стигнахме до A & W преди час и както може да се очаква, ресторантът се оказа пълен с тийнейджъри и семейства с пикапи, в чийто каросерии седят деца. Лунната светлина и щурците се състезават с фаровете и уредбите на колите, а миризмата на печени на въглища хамбургери и горещ асфалт изпълва въздуха, докато моторите реват и вратите на колите се затръшват.

Тук няма и един човек, с когото да съм говорила повече от два пъти, след като завърших миналата година.

— Страхотна е — казва някакво момиче на Селена и се протяга да разгледа чантичката ѝ „Луи Вюитон“. — Откъде я взе?

— Нали е сладка? — Селена прехвърля ремъка през рамо, за да му я покаже. — Чувствам се ужасно. Дължа на баща ми толкова много пари, но просто трябваше да си я купя.

Свеждам поглед към чантичката, усещайки еднакви количества завист и раздразнение. Да, разбира се, много бих искала да имам такава, както и нейните проблеми, заради които крънка пари от семейството си, защото нали затова са родителите, когато си на деветнайсет?

Част от мен иска и при мен да беше така.