Сага за Форсайтови

— Бог ме е създал такава, каквато съм — отвърна тя; — порочна, ако искаш… но не дотолкова порочна, че да се отдам повторно на мъж, когото мразя.

Слънцето заблестя в косите й, докато тя се отдалечаваше, и се плъзна леко като ласка по тясната кремава рокля.

Соумс не успя да продума, нито да мръдне. От тази така груба, така първична дума — „мразя“ — цялата му форсайтовска същност потрепера. Той напусна с глухо проклятие мястото, откъдето тя си бе отишла, и едва не се сблъска с дамата, която се връщаше полека… Глупачка! Глупава съгледвачка!

Вървеше изпотен, навлязъл дълбоко в гората.

„Е, добре! — помисли той. — Няма защо да я щадя, щом тя няма нито зрънце пощада към мен. Още днес ще й докажа, че е въпреки всичко моя жена.“

Но, докато се връщаше към хотела си, трябваше да признае, че сам не знаеше какво иска да каже с тия думи. Не можеше да прави сцени на публично място, а какво друго би могъл да стори? Почти проклинаше собствената си деликатност. Тя не заслужаваше може би уважение; но себе си, уви, той не можеше да изложи! И седнал, без да обядва, в хола на хотела, където непрестанно минаваха туристи с бедекери188 в ръка, той изпадна в дълбоко униние. Във вериги! Целият му живот, с всички естествени инстинкти и достойни копнежи, беше окован във вериги само защото съдбата го беше тласнала преди седемнайсет години да отдаде сърцето си на тази жена… така безвъзвратно, та и сега дори не му оставаше истинско чувство за друга! Проклет да бъде денят, когато я бе срещнал, проклети да бъдат и очите му, които виждаха в нея нещо друго освен жестоката Венера, каквато всъщност беше! И все пак, припомняйки си я в слънчевото отражение по тясната рокля от шантунг, той изохка така, че минаващият турист помисли: „Този човек се е разболял! Какво ли ядохме на обяд?“

По-късно, на терасата на едно кафене недалеч от Операта, с чаша студен чай с лимон и сламка за пиене, му хрумна злобната мисъл да вечеря в нейния хотел. Ако е там, ще може да поговори с нея; ако я няма, ще й остави бележка. Облече се грижливо и написа следните редове:

„Идилията ти с онзи приятел Джолиън Форсайт ми е във всеки случай известна. Ако я продължаваш, трябва да ти бъде ясно, че не ще се спра пред нищо, за да направя живота му невъзможен.

С. Ф.“

Запечата плика, но не го адресира, защото не желаеше да напише моминското й име, което така нахално бе възприела, нито да я назове Форсайт, от страх, че тя може да скъса плика, без да прочете писмото. После излезе и тръгна по светналите улици, предоставени на търсачите на нощни развлечения. Влезе в нейния хотел и си избра място в един отдалечен ъгъл, откъдето можеше да наблюдава всички входове и изходи. Нямаше я. Той яде малко, набързо, нащрек. Тя не дойде. Изпи бавно кафето в хола, изгълта две чаши бренди. Отиде при таблото да разгледа имената. Номер дванайсет, на първия етаж! Реши да занесе писмото сам. Качи се по стълбите с червени пътеки, мина покрай един малък салон; осем… десет… дванайсет! Дали да почука, да тикне писмото под вратата, или… Огледа се плахо и натисна дръжката. Вратата се отвори в малко коридорче, което водеше към друга врата. Почука на нея — никакъв отговор. Вратата беше заключена. И прилепваше плътно до пода — писмото нямаше да мине. Той го прибра в джоба си и постоя за миг, като се ослушваше. Беше поти сигурен, че тя не е вътре. Тръгна изведнъж, мина покрай малкия салон, слезе по стълбите. Спря пред канцеларията и запита:

— Бихте ли се погрижили да предадете това писмо на мисис Ерън?

— Мадам Ерън напусна днес, monsieur, неочаквано, към три часа. Някой от семейството й се разболял.

Соумс стисна устни.

— О! — промълви — Знаете ли адреса й?

— Non, monsieur, Англия, струва ми се.

Соумс прибра писмото в джоба си и излезе. Повика минаващия файтон.

— Карайте където и да е!

Кочияшът явно не разбра, усмихна се и завъртя камшика. И Соумс се понесе в малката виктория189 с жълти колелета из звездообразния Париж, а кочияшът спираше от време на време, за да запита:

— C’est par isi, monsieur?

— Не, продължавайте!

Докато най-после човекът се отчая и колата с жълтите колелета продължи да се носи покрай високите затворени къщи с гладки фасади и булеварди с платании — един миниатюрен Летящ холандец!

„Като живота ми — помисли Соумс. — Напред и все напред… без никаква цел!“

В паяжината

Соумс се върна в Англия на следния ден, а на другата сутрин бе посетен от мистър Полтид, с цвете в петлицата и кафяво бомбе. Соумс го покани да седне.

— Новините от фронта не са много лоши, нали? — започна мистър Полтид. — Надявам се, че сте добре, сър?

— Благодаря, много добре.

Мистър Полтид се понаведе напред, усмихна се, обърна ръка, загледа дланта си и каза полека:

— Изглежда, че най-после свършихме работа, сър.

— Какво? — извика Соумс.

— Деветнайсет съобщи най-неочаквано нещо, което бихме могли с право да наречем убедително доказателство.

Мистър Полтид помълча.