Сага за Форсайтови

Париж изглеждаше весел със своите сияещи лъчевидни булеварди, а това просто дразнеше Соумс. Той вървеше бавно, вирнал с любопитство нос. Този път искаше да разбере всичко френско. Нали Анет беше французойка? Много нещо можеше да извлече от своето пътуване, стига да съумее. При това завидно настроение щяха на три пъти да го сгазят на Плас де ла Конкорд. На Кур ла Рен, където се намираше хотелът на Айрин, се озова почти ненадейно, още преди да бе решил как ще постъпи. Отиде до реката и видя зад гъстите листа на платаните бялото, приветливо здание със зелени тенти над прозорците. Реши, че ще бъде по-добре да я срещне случайно на публично място, вместо да се изложи на риска да я посети, и седна на пейка, откъдето можеше да наблюдава входа. Нямаше още единайсет — беше малко вероятно да е излязла. Няколко гълъба пристъпваха и чистеха перата си в слънчевите кръгове между сенките на платаните. Минаващ работник в синя блуза им хвърли трохи от хартията, в която бе завил обяда си. Бавачка с панделки водеше две момиченца с плитчици и кюлотки с воалчета. Мина карета с кочияш в тъмносиня униформа и черен цилиндър. Всичко това се стори на Соумс превзето, с някаква остаряла живописност. Театрален народ бяха тия французи! Запали цигара — пушеше рядко! — обиден, че съдбата го бе запратила в чужбина. Нямаше да се учуди, ако Айрин харесва този живот — тя не бе била никога напълно англичанка… дори по външност! И започна да гадае кой от тия прозорци под зелените тенти може да е нейният. Как трябва да изрече това, за което бе дошъл, за да може да пробие стената на гордата й упоритост? Запрати угарката от цигарата си по един гълъб и помисли: „Не мога да стоя вечно тук да си преплитам пръстите. По-добре да се откажа и да я посетя привечер.“ Но продължи да седи; часовникът удари дванайсет, след това и половина. „Ще чакам до един — помисли той; — щом веднъж съм дошъл.“ Но в същия миг стана, отдръпна се, седна отново. От хотела излезе жена в кремава рокля и се отдалечи под бежовия си чадър. Айрин! Той почака, докато тя отмина достатъчно, за да не го познае, после тръгна подир нея. Тя вървеше без определена цел, в посока — ако не бе забравил! — към Булонската гора. Почти половин час вървя той подир нея, на прилично разстояние по другия тротоар, докато тя навлезе в самата гора. Дали не отиваше все пак на среща? Някой проклет французин… от ония Bel ami187, които знаят да се въртят само около жените… Прочел бе романа с мъка, но и с отвратителна наслада. Вървеше упорито по сенчестата алея, изгубвайки от време на време Айрин при завоите. Спомни си как някога, много отдавна, изгарян от ревност, се бе промъквал зад дърветата и пейките на Хайд парк, за да ги търси глупаво, сляпо, нея и младия Босини. Пътеката правеше остър завой и, когато ускори ход, той се озова пред Айрин, седнала край малък фонтан — малка зеленикавобронзова Ниоба, с обвити от разпилените коси бедра, загледана в езерцето, което бе изплакала. Озова се така ненадейно, че отмина, преди да се обърне и да свали шапка. Тя не трепна. Винаги бе имала необикновено самообладание… едно от нещата, които най-много го възхищаваха и дразнеха, защото никога не можеше да разбере какво мисли тя. Знаеше ли, че е вървял подир нея? Самообладанието й го ядоса; без да се опитва да обясни присъствието си, той посочи съкрушената малка Ниоба и каза:

— Хубава статуйка!

Едва сега забеляза, че тя прави усилие да изглежда спокойна:

— Не исках да те изненадам. Често ли идваш тук?

— Да.

— Малко усамотено е.

Докато той говореше, една дама мина покрай тях, спря се да погледа фонтана и се отдалечи.

Айрин я проследи с поглед.

— Не — отвърна тя, като чертаеше по пръстта с върха на чадъра. — Никъде не е усамотено. Човек си има винаги сянка.

Соумс разбра, погледна я твърдо и възкликна:

— Какво искаш, сама си си виновна. Всеки момент можеш да се отървеш от нея. Върни се, Айрин, и ще бъдеш свободна.

Тя се изсмя.

— Не се смей! — Извика Соумс и тупна с крак. — Това е безчовечно. Слушай! Какво искаш да сторя, за да се върнеш при мен? Да ти обещая отделно жилище и само понякога да те посещавам там?

Айрин стана изведнъж. Лицето и, цялото й държание издаваха страшно раздразнение.

— Никога! Никога! Никога! Можете да ме преследваш до гроб. Няма да се върна.

Оскърбен, едва успяващ да се сдържа, Соумс се отдръпна.

— Не прави сцени! — каза рязко той. И двамата останаха така, загледани в малката Ниоба с искряща на слънцето зеленикава плът.

— Това е, значи, последната ти дума — промълви Соумс, стиснал пестници. — Осъждаш и двама ни.

Айрин наведе глава.

— Не мога да се върна. Сбогом.

Чувство на чудовищна несправедливост бликна в него.

— Стой — каза той, — и послушай за момент! Ти си свързана с мен чрез свещен обет… Дойде без пет пари. Имаше всичко, което можех да ти дам. Наруши обета без причина, направихте ме за смях; отказа да ми родиш дете; остави ме като затворник; и… и все още ме владееш така, че те желая, да, желая те. Кажи ми сама каква си?

Айрин се обърна, със смъртнобледо лице и пламнали очи.