Сага за Форсайтови

— Грабнах го от един от тия спортсмени — продължи Джордж, явно пийнал; — трябваше да го поваля… когато се опита да събори шапката ми. Слушай, ще дойде ден, когато ще трябва да се разправям с тия приятели: станали са прекалено нахални… разните там радикали и социалисти. Окото им е в имотите ни. Кажи това на чичо Джейз — да спи по-спокойно.

„In vino veritas186“ — помисли Соумс, но само кимна и продължи по Хамилтън плейс. По Парк Лейн се мяркаха малки, не особено шумни групички гуляйджии. Поглеждайки към къщите, Соумс помисли: „И все пак ние сме гръбнакът на нацията Не могат лесно да ни раздрусат. Владението е девет-десети от правото.“

Но щом затвори зад себе си вратата на бащиния дом, странният, необичаен уличен кошмар изчезна от съзнанието му, сякаш, след като го бе сънувал, се бе събудил в топлото утринно спокойствие на пружиненото си легло.

Влезе в просторната празна гостна и се спря насред стаята.

Съпруга! Същество, с което да се разговори. Всеки има право на това! Дявол да го вземе! Има право!

ТРЕТА ЧАСТ

Соумс в Париж

Соумс не бе пътувал много. Деветнайсетгодишен, бе направил с баща си и Уинифред така нареченото „малко пътешествие“ — Брюксел, Рейн, Швейцария и обратно през Париж. На двайсет и седем години, току-що започнал да се интересува от живопис, прекара пет горещи седмици в Италия, за да се запознае с Ренесанса — който не го възхити така, както бе очаквал, — а на връщане беше две седмици в Париж, където беше зает само със себе си, както подобава на един Форсайт, заобиколен от такива затворени в себе си „чужденци“, каквито са французите. Тъй като бе учил езика им в английско училище, не разбираше какво му говорят. Затова намери, че и за него, и за тях е по-добре да си мълчат: така човек поне не се излага. Не харесваше облеклото на мъжете, закритите файтони, театрите, които приличаха на кошери, галериите, където миришеше на восък. Беше премного предпазлив и стеснителен, затова не изследва онази страна на Париж, съставяща, според Форсайтови, неговата скрита привлекателност; а колкото до колекционерските покупки — не можа да направи ни една! Като би се изразил Никълъс — французите са научени само да грабят. Върнал се бе недоволен и бе заявил, че напразно хвалят толкова много Париж!

Така че, когато замина през юли 1900 година, това беше третата му среща с центъра на културата. Този път обаче планината отиде при Мохамед; защото сега той се чувстваше, и може би действително беше, много по-културен от Париж. Освен това имаше и определена цел: не вече преклонение пред някакъв олтар на добрия вкус и безнравствеността, а преследване на собствените си законни интереси. Всъщност замина, защото работите бяха отминали стадия на шегата. Наблюдението продължаваше… без никакъв успех. Джолиън не бе се върнал в Париж, друг „заподозрян“ нямаше! Зает с нови, много поверителни дела, Соумс съзнаваше повече от винаги колко важно нещо е за един адвокат доброто му име. Но нощем и в свободните му часове го измъчваше мисълта, че времето тече, парите също изтичат, а собственото му бъдеще си е все в същите „окови“. След оная вечер за Мейфкинг бе забелязал, че някакво „глупаво докторче“ се увърта около Анет. Срещал го бе на два пъти… Весело глупаче, най-много трийсетгодишно. Нищо не дразнеше Соумс така, както веселото държане… то беше за него неприлична, нередна черта, без никаква връзка с действителността. С една дума, смесицата от желания и надежди се бе превърнала в мъчение; а напоследък се запита дали Айрин не подозира, че я следят. Това именно го накара накрая да замине, за да се увери сам; да се опита още веднъж да сломи отвращението й, нежеланието да изгладят взаимните си отношения. Ако пак не успее… поне ще види сам как живее тя.

Отседна в хотел на улица Комартен, много удобен за Форсайтови, където почти не се говореше френски. Нямаше никакъв план. Не искаше да я изненада; но все пак трябваше да постъпи така, че да не й даде възможност да му се изплъзне, като избяга оттук. На другата сутрин, в хубав ясен ден, излезе из града.