Сага за Форсайтови

След като той излезе и тя чу, че водата в банята тече, Уинифред остави комплект дрехи на леглото в стаята му, после слезе да вземе уиски и кутия бисквити. Облече пак палтото си, ослуша се пред вратата на банята и излезе. На улицата се поколеба. Минаваше седем! Дали Соумс е в клуба си или на Парк Лейн? Тръгна към Парк Лейн. Върнал се бе! Соумс винаги се бе страхувал от това… а тя го желаеше понякога. Върнал се бе! Съвсем според нрава му… на палячо… с това: „Ето ме!“ изиграваше всички — правосъдието, Соумс, самата нея! Но свършено беше и с делото, този черен облак не висеше вече над нея и децата й! Какво облекчение! Само че… как да приеме сега това връщане? „Оная“ твар го бе съсипала, изпепелила го бе със страст, каквато не бе проявявал никога към самата нея, на каквато не го смяташе способен. Това беше най-тежката обида. Този себелюбив, креслив палячо, когото тя никога не бе развълнувала истински, беше опустошен и разорен от друга жена! Обидно! Страшно обидно! Нередно, неприлично би било да го приеме отново! А при това сама бе поискала да го върне; съдът може да я застави да го приеме! Той беше все още неин съпруг — тя се е отказала сама от делото! А на него му трябваха, разбира се, само пари… за пури и лавандулова вода! Ах, този аромат! „В края на краищата не съм стара — помисли тя, — не съм още стара!“ Да… Ами жената, която го бе довела дотам да казва: „Какво не преживях. Наплашен съм, наплашен съм, Фреди!…“ Наближаваше дома на баща си, все още неуспяла да се овладее; но форсайтовското подсъзнание през цялото време й натрапваше заключението, че в края на краищата той е нейно притежание, което е длъжна да отстоява срещу всяко посегателство. Така стигна у Джеймс.

— Мистър Соумс горе ли е? Ще се кача; не казвайте, че съм дошла.

Брат й се обличаше. Намери го пред огледалото да връзва черната си връзка с такова изражение, сякаш презираше дълбоко краищата й.

— Здравей! — каза той, като я зърна в огледалото. — Какво те е сполетяло?

— Монти! — отвърна студено Уинифред.

Соумс се обърна рязко.

— Какво?

— Върна се!

— Улови ни — промълви Соумс — със собствената ни въдица. Защо, дявол да го вземе, не ми позволи да се позова на лошото му държане? Знаех си аз, че този ход е много рискован.

— Да не говорим за това! Какво да правя сега?

Соумс отвърна с дълбока, дълбока въздишка.

— Кажи! — повтори нетърпеливо Уинифред.

— Какво казва за свое оправдание?

— Нищо. Едната му обувка е разцепена на върха.

Соумс я погледна смаян.

— Да! — отвърна той. — Разбира се! Останал е без пет пари! А сега… ще започне отначало! Това ще довърши баща ни.

— Не може ли да не му казваме?

— Невъзможно. Той има невероятен усет за всяка неприятност.

Замисли се, вмъкнал пръсти в сините копринени тиранти.

— Трябва да се намери някаква правна възможност да го обезвредим.

— Не! — извика Уинифред. — Не желая да бъда отново изиграна. По-скоро бих се помирила с него.

Изгледаха се. И двамата бяха развълнувани, но ни един не издаваше своето вълнение: бяха истински Форсайтови.

— Къде го остави?

— В банята — изсмя се горчиво Уинифред. — Донесъл си е само лавандулова вода.

— Овладей се! — каза Соумс. — Ужасно си разстроена. Ще дойда с теб.

— Каква полза?

— Трябва да постигнем някакво споразумение с него.

— Споразумение ли? Пак ще започне по старому. Щом се съвземе… карти или обзалагания, пиене и… — Тя замълча, като си припомни изражението на съпруга си. Опарило се бе момчето!… Опарило се бе! Може би…

— Щом се съвземе ли? — запита Соумс. — Да не е болен?

— Не, само се е опарил; нищо повече.

Соумс взе жилетката от стола, облече я, облече и сакото, напръска кърпичката си с одеколон, закачи верижката на часовника си и каза:

— Не ни върви.

Въпреки собствените си грижи Уинифред го съжали, сякаш с тия три думи бе разкрил собствената си дълбока мъка.

— Искам да видя мама — заяви тя.

— Трябва да са с тате в стаята им. Слез тихичко в кабинета. Ще я доведа.

Уинифред се промъкна до тъмния малък кабинет, забележителен само с един Каналето183, твърде съмнителен и, поради това, незаслужаващ по-видно място, и с чудесна колекция от съдебни решения, неотваряни от години насам. Тя стоеше гърбом към плътно спуснатите тъмнокяфви завеси, загледана в празната камина, когато майка й влезе, последвана от Соумс.

— О, клетичката ми! — прошепна Емили. — Колко измъчена изглеждаш! Той постъпва наистина ужасно!

Всички в семейството се пазеха така грижливо да не проявяват някакво просташко вълнение, че за майката беше невъзможно да пристъпи към дъщеря си и да я прегърне. Но от мекия й глас, от все още красивите рамене под скъпата черна дантела лъхаше утеха. От гордост и желание да не разстрои майка си Уинифред каза колкото може по-спокойно:

— Нищо особено не се е случило, мамо; няма защо да се тревожим.

— Не разбирам — отвърна Емили, като се обърна към Соумс — защо Уинифред да не му каже, че ще заведе дело срещу него, ако не напусне дома й. Той й е взел бисерите; ако не ги е донесъл обратно, това стига.