Сага за Форсайтови

„Ако можете да ми отделите половин час някой следобед тази седмица, ще бъда в Клуба на ценителите всеки ден между 5,30 и 6; или, ако предпочитате, мога да дойда в Хоч-поч. Трябва да ви видя. С. Ф.“

Тръгна по Сейнт Джеймс Стрийт182 и предаде картичката на портиера в Хоч-поч.

— Предайте я на мистър Джолиън Форсайт, щом дойде — каза той, после се качи в току-що излезлите на мода таксита, за да отиде в Сити…

Джолиън получи картичката още същия следобед и се запъти към Клуба на ценителите. Какво искаше Соумс от него? Дали е научил за Париж? Докато вървеше по Сейнт Джеймс Стрийт, той реши да не премълчава за престоя си в Париж. „Но не бива да го осведомявам, че тя е там, освен ако вече знае.“ В такова сложно душевно състояние го заведоха при Соумс, който пиеше чай до малкия еркерен прозорец.

— Не, благодаря, не искам чай — заяви Джолиън. — Но бих продължил да пуша, ако е позволено.

Завесите не бяха още спуснати, при все че лампите навън бяха вече запалени; двамата братовчеди седяха и се гледаха.

— Чувам, че сте били в Париж — започна най-сетне Соумс.

— Да; току-що се завърнах.

— Каза ми Вал; той заминава, значи, със сина ви?

Джолиън кимна.

— Навярно не сте виждали Айрин. Изглежда, че е някъде в чужбина.

— Напротив, видях я.

— Как е тя?

— Много добре.

Ново мълчание; Соумс се поизправи в стола си.

— Когато ви видях последния път — започна отново той, — не бях взел още никакво решение. Поговорихме, вие изказахте мнението си. Не смятам да подновявам този спор. Ще ви кажа само следното: моето положение пред нея е извънредно тежко. Не желая да използвате влиянието си в моя вреда. Станалото е отдавна минало. Ще й предложа да го забрави.

— Нали й предложихте — промълви Джолиън.

— Тази мисъл беше още нова за нея и я смути. Но, колкото повече мисли за това, толкова по-лесно би трябвало да разбере, че това е единственият изход и за двама ни.

— Нямам такова впечатление за настроенията й — отвърна с подчертано спокойствие Джолиън. — Извинете, но напълно грешите, ако смятате, че разумът има някакво значение в случая.

Той видя, че бледото лице на братовчед му още повече пребледня: без дори да подозира, Джолиън бе повторил думите на Айрин.

— Благодаря — промърмори Соумс, но аз виждам нещата може би по-ясно, отколкото мислите. Искам само да се уверя, че не ще се опитате да я настроите против мене.

— Не зная какво ви кара да мислите, че имам някакво влияние — каза Джолиън; — но ако имам, мой дълг е да го използвам само за това, което според мен е нейното щастие. Аз съм от така наречените „феминисти“.

— „Феминист“! — повтори Соумс, който искаше да спечели време. — Означава ли това, че сте против мене?

— Грубо казано — отвърна Джолиън, — аз съм против това една жена да живее с един мъж, който й е направо неприятен. Подобно нещо ми се струва отвратително.

— И предполагам, че при всяко виждане се стараете да й внушите своето мнение.

— Няма изгледи да я видя пак.

— Няма ли да се върнете в Париж?

— Не, доколкото ми е известно засега — отговори Джолиън, като усещаше напрегнатия поглед на Соумс.

— Да, само това исках да ви кажа. Знаете, че всеки, който застава между двама съпрузи, поема тежка отговорност.

Джолиън стана и леко се поклони.

— Сбогом — каза той. И, без да подаде ръка, си тръгна, като остави Соумс да гледа подир него.

„Ние, Форсайтови — помисли Джолиън, като направи знак на един файтон да приближи, — сме прекалено културни. При по-прости хора работата би стигнала до бой. Ако момчето ми не отиваше на война…“ Война! Лъхнаха го старите съмнения. „Чудесна война! Заробване на народи или на жени! Опити да поискаш и да владееш тия, които не те искат! Отрицание на всяко приличие! Собственост! Узаконени права! И всеки, който се обяви против тях — вън от закона! Слава богу — помисли той, — винаги съм бил против тях.“ Да, дори преди първия си злополучен брак той си спомни как се бе възмущавал от изстъпленията на Ирландия или при бракоразводните дела на жени, обвинявани, че се стремят да се отърват от омразни съпрузи. Пасторите смятаха, че свободата на духа и на тялото са две различни неща! Пагубно учение! Не можеше да се разделя така тялото от душата. В свободната воля се таи силата, а не слабостта на всяка връзка. „Трябваше да кажа на Соумс — помисли той, — че ми се струва смешен. Но, уви, и трагичен едновременно!“

Имаше ли наистина на тоя свят нещо по-трагично от човек, заробен от своя собственически инстинкт, който му пречи да види дори небето или да разбере напълно чувствата на друго същество? „Трябва да й пиша, за да я предупредя — помисли той; — Соумс ще направи нов опит.“ И през целия път към Робин Хил се бунтуваше срещу силата на този дълг към сина, който не му позволяваше да замине обратно за Париж…