Сага за Форсайтови

Леля Джули замълча, като премисляше нещо. Часовникът тиктакаше, страниците на Таймс шумоляха, огънят шушнеше и мъркаше. Леля Джули пак изпусна бримка.

— Естер — каза тя, — нещо страшно ми мина през ум.

— Не ми го казвай тогава — побърза да отговори леля Естер.

— Но трябва да ти го кажа! Не можеш да си представиш колко е страшно! — Гласът й се превърна в шепот. — Разправят, че Джолиън бил сега… с руса брада.

Следенето продължава

Два дни след вечерята у Джеймс мистър Полтид достави на Соумс достатъчно поводи за размисъл.

— Някакъв джентълмен — каза той, като погледна ключа за шифъра, който държеше в лявата си ръка, — 47, както го нарекохме, е оказвал през последния месец в Париж подчертано внимание към 17. Но засега няма още нищо определено. Срещите са били винаги на обществени места, без опит за прикриване — в ресторанти, в оперета, в Опера комик, в Лувъра, в Люксембургската градина, в приемната на хотела и така нататък. Не е забелязано още тя да е ходила при него, нито обратното. Били са във Фонтенбло, но нищо особено и там. Накратко, положението обещава, обаче изисква търпение.

Той погледна неочаквано Соумс и добави:

— Нещо твърде любопитно… 47 има същото фамилно име, както… хм!… 31!

„Този приятел разбира, че съпругът съм аз!“ — помисли Соумс.

— Малкото му име е… доста необикновено… Джолиън — продължаваше мистър Полтид. — Знаем и адреса му в Париж, и тукашния му дом. Не искаме, разбира се, да тръгнем по погрешни следи.

— Продължавайте в същата насока, но предпазливо — каза упорито Соумс.

Подсъзнателната увереност, че този разузнавач е научил тайната му, го караше да бъде още по-сдържан.

— Извинете — каза мистър Полтид, — ей сега ще видя дали няма нещо ново.

Върна се с няколко писма. Заключи отново вратата и погледна пликовете.

— Да, има едно лично до мене от 19.

— И? — запита Соумс.

— Хм! — отвърна Полтид. — Пише ми: „47 замина днес за Англия. Адресът на багажа му: Робин Хил. Раздели се със 17 в Лувъра, в 3 и 30; нищо забележително. Намерих за добре да остана и да продължа наблюдението на 17. За вас ще бъде без съмнение възможно да проследите 47 в Англия, ако намерите за потребно.“ — Мистър Полтид погледна съвсем непрофесионално Соумс, сякаш събираше материал за студия върху човешкия характер, която щеше да напише, след като се оттегли от професията си. — Много умна жена е 19 и чудесно се гримира. Не е евтина, но си струва парите. Дамата не подозира и до този миг, че е наблюдавана. След някое време, както знаете, впечатлителните натури започват да усещат нещичко, макар и съвсем неопределено. Затова бих изказал мнение да изоставим засега 17 и да проследим 47. Да надничаме в кореспонденцията им, е твърде опасно. И не бих посъветвал такова нещо при сегашното състояние на работите. Все пак можете да кажете на вашия клиент, че всичко се развива много добре.

Той погледна отново с присвити очи мълчаливия посетител.

— Не — заяви изведнъж Соумс. — Предпочитам да продължи предпазливото следене в Париж и да не се грижите за тукашната личност.

— Добре — отвърна мистър Полтид. — Така ще направим.

— Как… как се държат двамата един към друг?

— Ще ви прочета какво ми пише 19 — каза мистър Полтид и отключи едно чекмедже, отдето извади връзка книжа; — тук някъде обобщава съвсем поверително нещата. Да, ето! „17 е много привлекателна… Колкото до 47, зъбите му са малко дълги (това е жаргон за подсказване на възрастта)… Очевидно хлътнал… изчаква удобния случай… 17 може би отбягва обяснението; невъзможно е да се разбере без повече данни. Но изобщо съм склонна да мисля, че сама не е решила още… възможно е някой ден да се поддаде на порива си. И двамата са хора със стил.“

— Какво означава това? — запита Соумс със стиснати устни.

— Как да ви кажа — усмихна се мистър Полтид и показа белите си зъби. — Пак е наш израз. Означава, че не е някаква краткотрайна интрижка: или ще се съберат завинаги, или изобщо няма да се съберат.

— Хм! — промълви Соумс. — Само това ли?

— Да — отговори мистър Полтид. — Но доста обещаващо.

„Паяк!“ — помисли Соумс.

— Сбогом.

Влезе в Грийн парк, за да стигне до гара Виктория и да вземе подземната железница до Сити. Беше доста топло за края на януари, слънцето искреше през мъглата по заскрежената трева… Ден като светла паяжина.

Дребни паячета… едри паяци! А най-големият паяк — собствената му упоритост, която препречваше с нишките си всеки възможен изход. Айрин? Наистина ли беше така, както предполагаше Полтид? Или Джолиън само я съжаляваше за самотата й, както се бе изразил сам… какъвто си е бил винаги сантиментален радикал? Но ако е наистина така, както намеква Полтид? Соумс се спря. Невъзможно! Онзи приятел е шест години по-възрастен от него, не е по-хубав! Нито по-богат! С какво можеше да я привлече?

„Освен това се е върнал — помисли той; — не изглежда да… Ще отида да го видя!“

Извади картичка и написа: