Сага за Форсайтови

Джолиън го погледна смаян. Христос, предложен като звено между двете представи! И то от устата на едно дете! Ето най-после едно научно обяснение за вярата! Непостижимата поема на Христовия живот беше опит на човека да обедини двете несъвместими понятия за бога. И тъй като върховният алтруизъм у човека, както всичко друго в природата и всемира, е част от непознаваемото творческо начало, би могло в края на краищата да се намери и по-лошо звено! Странно… Как човек може да живее толкова дълго време и да не съзре нещата от подобно гледище!

— А ти как мислиш, драги? — каза той.

Джоли се намръщи.

— През първата година, разбира се, много разговаряхме по тоя въпроси. Но на втората човек ги изоставя; и не зная нищо… Те са всъщност ужасно интересни.

Джолиън си припомни, че и той бе разговарял през първата си година в Кеймбридж и се бе отказал през втората.

— Предполагам — каза Джолиън, — че според теб усетът на Балтазар за бога е отговарял на втората наша представа.

— Да, иначе старото му сърце нямаше да получи разрив за нещо извън самия него.

— Но дали това не е било всъщност едно егоистично преживяване?

Джолиън поклати глава.

— Не, кучетата не са чистокръвни Форсайтови. Те обичат и нещо извън себе си.

Джоли се усмихна.

— Е, добре, аз пък смятам, че съм — каза той. — Знаеш ли, записах се доброволец само защото исках да предизвикам и Вал Дарти да се запише.

— А защо?

— Защото не се обичаме — заяви кратко Джоли.

— О-о! — промълви Джолиън. Враждата, значи, продължаваше и в третото поколение… съвременна наследствена вражда, без открита проява!

„Трябва ли да кажа на момчето?“ — помисли той. Но имаше ли смисъл… щом ще премълчи собственото си участие?

А Джоли мислеше: „Нека Холи му каже за онзи приятел. Ако не му каже сама, значи, че не желае да научи; в такъв случай и аз няма да ги издам. Както и да е — сложих край на тази история. И най-добре да не споменавам нищо.“

Продължиха да копаят дълго, докато Джолиън каза:

— Мисля, че стига вече, мили.

Облегнаха се на лопатите и надникнаха в трапа, дето вечерният ветрец бе отвял вече няколко листа.

— Не ще мога да издържа по-нататък — промълви неочаквано Джолиън.

— Остави да довърша сам, татко. Той не ме обичаше много.

Джолиън поклати глава.

— Ще го вдигнем лекичко, както е покрит с листата. Не искам вече да го видя. Ще го хвана откъм главата. Хайде!

Вдигнаха много внимателно тялото на старото куче, чиято избеляла кафяво-бяла козина се подаваше тук-там изпод подухваните от вятъра листа. Положи го натежняло, студено и безчувствено в гроба. Джоли го покри с още листа, а Джолиън, от страх да не прояви вълнение пред сина си, започна бързо да хвърля с лопатата пръст върху неподвижното тяло. Отиваше си миналото! Да имаше някакво радостно бъдеще напред! Засипваше сякаш с пръст собствения си живот. Подредиха грижливо чимовете върху изровената могилка и, доволни, че бяха пощадили взаимно чувствата си, се върнаха под ръка в къщи.

Тимоти устоява на разрухата

Вестта, че двамата братовчеди са се записали доброволци, а Джун, която не можеше да остане назад, се готви да стане медицинска сестра, се разчу веднага на Форсайтовата борса. Тези събития бяха така необичайни, така противни на истинския форсайтизъм, че оказаха обединяващо въздействие върху целия род и в следния неделен ден домът на Тимоти се изпълни с роднини, дошли да разберат кой какво мисли за репутацията на семейството. Джайлс и Джес Хейман нямаше вече да отбраняват крайбрежието, а заминаваха наскоро за Южна Африка; Джоли и Вал щяха да ги последват през април; колкото до Джун… човек никога не знаеше какво може да измисли тя!

Оттеглянето от Спайън Коп177 и отсъствието на добри новини от бойното поле превръщаха всичко това в действителност, неочаквано потвърдена от самия Тимоти. Най-младият от старото поколение Форсайтови — едва осемдесетгодишен, — приличащ, по общо признание, на баща си, „Високомерния Досет“ (дори по всеизвестната му черта да пие мадейра), беше така отдавна невидим, та се бе превърнал в почти митичен образ. Цяло поколение бе отминало, откакто рисковете на книгоиздаването бяха разстроили на четиридесетгодишна възраст нервите му и той се бе оттеглил само с някакви си трийсет и пет хиляди лири капитал, с който се издържаше чрез разумни инвестиции. В непрекъснати влогове със сложна лихва той го бе удвоил за четиридесет години, без да му се случи нито веднъж в живота си да почувства какво значи да трепериш за пари. Понастоящем той пестеше около две хиляди лири годишно и полагаше големи грижи за здравето си с надеждата, казваше леля Естер, да удвои още веднъж капитала си, преди да умре. Какво ще го прави, когато и сестрите му, и самият той не ще бъдат вече между живите, се питаха насмешливо свободомислещите Форсайтови като Франси, Юфимия или Кристофър, вторият син на Никълъс младши — толкова свободомислещ, че бе заявил, че възнамерява да стане актьор. Но всички бяха съгласни все пак, че това знае най-добре сам Тимоти и може би Соумс, който не издаваше ничия тайна.