Сага за Форсайтови

И с някакъв звук, който не беше нито подсмърчане, нито пухтене, той настъпи Юфимия и излезе, като остави в салона слисаните гости, а заедно с тях и лек дъх на карамел.

Впечатлението от нещо, казано с убеждение, при това от човек, явно направил жертва, за да го каже, е винаги твърде голямо. Останалите осем Форсайтови, все жени, с изключение на Никълъс младши, помълчаха за миг пред картата. После Франси каза:

— Всъщност, знаете ли, мисля, че той е прав. За какво наистина е армията? Трябвало е да предвидят какво ще стане. Така само насърчават противника.

— Мила! — извика леля Джули. — Но военните са толкова прогресивни! Не забравяй, че се отказаха от алените си мундири. А толкова много се гордееха с тях. Сега приличат на затворници. Вчера си говорихме с Естер, че трябва да им е много тежко. Помисли само какво би казал Железният херцог181!

— Новият цвят е много елегантен — възрази Уинифред. — Вал изглежда чудесно в него.

Леля Джули въздъхна.

— Чудя се как ли изглежда синът на Джолиън. Като си помисля само, че още не сме го видели! Баща му сигурно много се гордее с него.

Леля Естер вдигна внезапно рамене, сякаш искаше да предотврати следващата забележка на сестра си, защото набръчканите бузи на Джули бяха пламнали.

— Вчера беше у нас милата мисис Макендър, току-що пристигнала от Париж. И кого, мислите, срещнала там? Не можете да отгатнете.

— Няма и да се опитваме, лельо — каза Юфимия.

— Айрин! Представете си! След толкова време! Вървяла с една руса брада…

— Лельо! Ще ме умориш! С една руса брада…

— Искам да кажа — прекъсна я строго леля Джули, — с един джентълмен с руса брада. Никак не била остаряла — тя си е била винаги хубавичка — добави леля Джули като позакъсняло оправдание.

— О! Разкажи ни нещо за нея, лельо! — извика Имоджин. — Аз едва си я спомням. Тя е фамилният призрак, нали? А призраците са толкова забавни!

Леля Естер седна. Джули наистина добре я свърши!

— Никак не изглеждаше като призрак. Доколкото си я спомням — промълви Юфимия, — беше чудесно закръглена.

— Мила! — извика леля Джули. — какви са тия странни изрази!… И не много прилични при това.

— Да, не са, но както и да е, как изглеждаше? — настоя Имоджин.

— Ще ти кажа, миличка — обади се Франси; — нещо като съвременната Венера, само че добре облечена.

— Венера не се е обличала — възрази рязко Юфимия, — а очите й са били сини като сапфир.

В тоя момент Никълъс се сбогува и си тръгна.

— Мисис Никълъс е ужасно строга — изсмя се Франси.

— Тя има шест деца — каза леля Джули. — и трябва да бъде грижлива.

— А бил ли е вуйчо Соумс много влюбен в нея? — продължаваше неумолимата Имоджин, като местеше от един на друг тъмните си сластни очи.

Леля Естер махна отчаяно с ръка, когато леля Джули заговори:

— Да, вуйчо ти Соумс беше наистина много привързан към нея.

— Разправят, че тя избягала с някого?

— Не, разбира се; искам да кажа… не беше точно така…

— А какво тогава, лельо?

— Хайде, Имоджин — обади се Уинифред, — време е да си вървим.

Обаче леля Джули завърши решително:

— Тя… не се държеше както трябва.

— Ах, господи! — извика Имоджин. — Все до това опираме!

— Слушай тогава, мила — каза Франси. — Тя имаше някакво увлечение, което завърши със смъртта на младия човек. А след това напусна вуйчо ти. Но аз винаги съм я обичала.

— Тя ми даваше шоколад — промълви Имоджин. — И миришеше винаги чудесно.

— Разбира се! — обади се Юфимия.

— Никак не се разбира! — възрази Франси, която се парфюмираше със скъпа есенция от шибой.

— Не зная какво ни е прихванало — каза леля Джули и вдигна ръце — да приказваме такива работи!

— А разведоха ли се? — попита Имоджин от вратата.

— Не, разбира се! — извика леля Джули. — Искам да кажа… не, разбира се!

Откъм вратата в дъното се чу шум. Тимоти бе влязъл отново във вътрешния салон.

— Дойдох да си взема картата — обясни той. — Кой се е развел?

— Никой, чичо — отвърна съвсем правилно Франси.

Тимоти взе картата си от рояла.

— Да няма такива работи в рода ни! — каза той. — Стига ни, дето се записват за доброволци. Държавата се разпада. Не знам докъде ще стигнем. — Той се закани с дебелия си пръст към стаята… — Много станаха жените и сами не знаят какво искат.

С тия думи той грабна здраво с две ръце картата и побърза да излезе, сякаш се страхуваше да не би да му отговорят.

Седемте жени, към които се бе обърнал, заговориха шепнешком; можеше да се различи само гласът на Франси:

— Всъщност тия Форсайтови…

И на леля Джули:

— Тази вечер, Естер, ще трябва да си тури краката в гореща вода със синап; ако обичаш, кажи на Джейн! Страх ме е, че пак нахлу кръв в главата му…

По-късно, когато останаха след вечеря само двете с Естер, тя изпусна една бримка и вдигна глава:

— Не мога да си припомня, Естер, от кого чух, че милият Соумс искал Айрин да се върне. И кой ни каза, че Джордж нарисувал карикатура на Соумс и писал под нея: „Няма да бъде щастлив, докато не получи каквото иска.“

— Юстас — отвърна леля Естер иззад своя Таймс. — Носеше я в джоба си, но не се съгласи да ни я покаже.