Сага за Форсайтови

Джолиън замина от Кале през нощта и пристигна в Робин Хил в неделя сутринта. Не бе изпратил никакво предизвестие, затова тръгна пеш от гарата и влезе в именито си откъм горичката. Когато стигна до пейката, издълбана в поваления стар ствол, постла на нея палтото си и седна. „Лумбаго — помисли той. — Ето как завършва една любов на моята възраст!“ И изведнъж му се стори, че Айрин е съвсем наблизо, както в деня, когато скитаха из Фонтенбло и седнаха да обядват на един дънер. Мъчително близо! В ноздрите му проникваше мирис на окапали листа, изсмукан от бледите слънчеви лъчи. „Добре, че не е пролет!“ — помисли той. Уханието на соковете, птичите песни, разцъфтяването на цветята биха били съвсем непоносими! „Надявам се да ти мине дотогава, стар глупако!“ Взе палтото си и тръгна из полето. Заобиколи езерото и пое бавно по височинката. Към върха й го посрещна дрезгав лай. На полянката зад папратите зърна остарелия Балтазар. Кучето, чийто отслабнал поглед взе господаря за чужд човек, предупреждаваше, че някой идва. Джолиън се обади с обичайното подсвиркване. Дори на това разстояние от стотина метра той съзря, че затлъстялото кафяво-бяло животно го позна. Старото куче се надигна и помаха слабо и радостно своята завита към гърба опашка; заклати се, позасили се и изчезна в папратите. Джолиън очакваше да го види пред решетъчната вратичка, но не го намери и навлезе разтревожено из папратите. Легнало настрана, изцъклило очи, старото куче се бе простряло пред тях.

— Какво ти е, стари приятелю? — извика Джолиън.

Пухкавата завита опашка на Балтазар едва мръдна; премреженият му поглед сякаш казваше: „Не мога да стана, господарю, но се радвам, че те видях!“

Джолиън коленичи; овлажнелите му очи едва ли съзираха как гърдите на животното постепенно престават да дишат. Опита се да вдигне главата — тя беше страшно натежала.

— Какво ти е, мили? Къде се удари?

Опашката помръдна още веднъж; погледът угасна. Джолиън прокара ръка по неподвижното, още топло тяло. Нищо — просто затлъстялото сърце не бе издържало вълнението от завръщането на господаря. Допрял устни до муцуната с оредели бели мустаци, Джолиън усети, че тя вече изстива. Постоя така няколко минути на колене, сложил ръка под вкочаняващата се глава. Тялото тежеше страшно, докато го носеше към върха на полянката, където го положи и покри с окапали листа; нямаше вятър и те щяха да го пазят до следобяда от любопитни погледи. „Ще го заровя сам“ — помисли си той. Осемнайсет години бяха минали от деня, когато бе влязъл в къщата на Сейнт Джонс ууд с малкото кученце в джоба. Странно, че трябваше да умре тъкмо сега! Знамение ли беше? Пред вратата той се обърна да погледне още веднъж червеникавата купчинка, после тръгна полека, със стиснато гърло, към дома си.

В къщи намери Джун; пристигнала незабавно, щом узнала, че Джоли се записал доброволец. Родолюбието му бе надделяло над съчувствието й към бурите. Настроението в къщи беше странно и напрегнато, когато Джолиън влезе и съобщи за смъртта на Балтазар. Вестта ги обедини. Прекъснало се бе едно звено с миналото — Балтазар! Двама души тук изобщо не знаеха живота преди него; на Джун той напомняше последните дни на дядо й; на Джолиън — времето на семейните грижи и творчески борби, преди да си бе възвърнал бащините любов и богатство! И ето че Балтазар умря!

Следобяд взеха с Джоли кирки и лопати и отидоха на полянката. Избраха място близо до червеникавата купчинка, за да не го пренасят далеко, извадиха грижливо пласта трева и започнаха да копаят. Копаха десет минути в мълчание, после спряха да си починат.

— И така, драги — каза Джолиън, — ти реши, че трябва да се запишеш?

— Да — отвърна Джоли; — никак не ми се искаше, то се знае.

Колко точно тия думи изразяваха настроението на самия Джолиън!

— Възхищавам ти се, моето момче. Не вярвам, че бих сторил такова нещо на твоите години… Бях прекалено много Форсайт, струва ми се! Но предполагам, че типът се подобрява с всяко поколение. Кой знае дали, ако имаш син, няма да бъде чиста проба алтруист!

— Няма да прилича толкова на мене, татко; аз съм отвратителен егоист!

— Не, мили, съвсем ясно е, че не си.

Джоли поклати глава. Продължиха да копаят.

— Странен е животът на кучето — каза неочаквано Джолиън старши; — единственото четириного със заченки на алтруизъм и усет за бога!

Джоли погледна баща си.

— Вярваш ли в бога, татко? Не знаех за това.

Пред този изпитателен въпрос от същество, на което не можеше да отговори с леко сърце, Джолиън се поспря за миг, усетил, че гърбът му се е уморил от копаенето.

— Какво разбираш под думата „бог“? — отвърна той. — За бога съществуват две несъвместими представи. Едната е непознаваемото творческо начало — някои вярват в него. Другата е върховният алтруизъм у човека — естествено, хората вярват и в него.

— Разбирам. А Христос остава някак извън всичко това, нали?