Сага за Форсайтови

— Според мен Вал е постъпил много храбро. Сигурна съм, че ще бъдеш чудесен войник — със своята фигура. Всички ще се гордеем с него.

— И какво общо има в случая Джоли Форсайт? Защо сте отишли заедно? — продължи намусено Соумс. — Мислех, че не сте приятели.

— Не сме — смънка Вал. — Но не можех да позволя той да ме надмине.

Видя, че вуйчо му погледна по-иначе, някак одобрително. Дядо му също кимна, баба му поклати глава. Всички одобряваха, че не се е оставил да бъде надминат от оня братовчед. Сигурно имаха някакво основание! Вал съзираше смътно някаква тъмна точка извън своя кръгозор; нещо като неустановен център на циклон. И, както се бе загледал в лицето на вуйчо си, пред очите му се мярна необяснимо образа на една жена с тъмни очи, златиста коса, бяла шия и прекрасен аромат, облечена в красива копринена рокля, която той обичаше да докосва, когато беше съвсем малък. Да, разбира се! Вуйна му Айрин! Тя го милваше и целуваше, а той я бе ухапал веднъж на шега по меката ръка, която толкова харесваше… Сега пък се обади дядо му:

— Какво прави баща му?

— Той е в Париж — отвърна Вал; и се смая от съвсем особеното изражение на вуйчо си, като… като на сърдито куче.

— Художници! — каза Джеймс. — Тази дума, изтръгната из глъбините на душата му, приключи вечерята.

Седнал срещу майка си във файтона на връщане, Вал усети вкуса на своя героизъм, стипчив като презрели мушмули.

Майка му каза наистина само това, че ще трябва да отиде веднага при шивача, да си поръча добре ушита униформа, а не да намъкне каквото му дадат. Но Вал чувстваше колко е разстроена. Едва не се изтърва да я утеши, като изкаже главно мисълта си, че поне ще се избави от тоя противен развод, но присъствието на Имоджин и съзнанието, че майка му няма да се избави, го въздържа. Когато Имоджин отиде да спи, той си позволи да се разчувства.

— Ужасно ми е жал, че ще те оставя, мамо.

— Какво да се прави! Ще се примиря. Трябва да се погрижа и да ти дадат по-скоро офицерски чин; тогава няма да страдаш толкова много. Имаш ли понятие от военно обучение, Вал?

— Някакво.

— Надявам се да не те тормозят много. Утре ще накупим заедно каквото ти трябва. Лека нощ, целуни ме.

С нежната и топла целувка по челото и с думите й: „Надявам се да не те тормозят много“, които още звучаха в ушите му, той седна и изпуши една цигара пред загасващия огън. Въодушевлението му бе угаснало… угаснал бе пламъкът на геройските дела. Всичко беше една проклета, досадна история. „И на всичкото отгоре ще бъда с оня приятел Джоли“ — помисли той, докато се мъкнеше бавно по стълбите, после покрай стаята на майка си, дето тя хапеше възглавницата, за да заглуши отчаянието, което се опитваше да я разплаче.

Не след много от всички гости на вечерята у Джеймс остана буден само Соумс — в стаята си над спалнята на баща му.

Онз приятел Джолиън е, значи, в Париж… Какво ли прави там? Увърта ли се около Айрин! В последното известие на Полтид се намекваше, че скоро може би ще имат резултат. Дали не ще бъде той? Този приятел с брадичката и с проклетия си шеговит говор… синът на стареца, който му бе извадил прякора „Собственика“ и бе купил накрая злополучната къща! Соумс не бе престанал да съжалява, че бе продал къщата в Робин хил; не бе простил на чичо си, че я бе купил, нито на братовчед си, че живееше в нея.

Без да се тревожи за студа, той вдигна прозореца и се загледа към парка. Студена, тъмна януарска нощ; заглъхнал бе вече всякакъв шум; всичко замръзваше; мяркаха се само голи дървета и една-две звезди. „Ще се видя утре с Полтид — помисли той; — трябва да съм луд, за да я желая още. А дали този приятел?… Хм! Не!“

Смъртта на Балтазар