Сага за Форсайтови

— Обичаш ме… нали? Ако не ме обичаш, аз…

Последва минута на напрегнато мълчание, така пълно, че му се стори, че чува свистенето на косачка из полето. Сякаш имаше какво да се коси! Холи се наведе леко напред; свободната й ръка погали косата му и Вал въздъхна:

— О, Холи!

Тя отвърна съвсем тихо:

— О, Вал!

Той бе мечтал за тоя миг, виждайки се винаги в ролята на повелител, на властен любим младеж; а сега беше примирен, смутен, разтреперан. Страхуваше се да се изправи, да не би да разсее вълшебния миг, да не би тя да се отметне и да отрече съгласието си… така тръпнеща в обятията му, със спуснати клепки, към които се стремяха устните му. Тя отвори овлажнелите си очи; Вал притисна устни в нейните. Но скочи изведнъж; чул бе стъпки и изненадано, глухо възклицание. Огледа се. Никой! Но дългите завеси към външния хол се люлееха.

— Господи! Кой ли беше?

Холи също скочи.

— Навярно Джоли — прошепна тя.

Вал стисна решително пестници.

— Добре! — каза той. — Не искам и да зная вече, щом сме сгодени.

Пристъпи към завесите и ги дръпна. До камината на хола, старателно обърнал гръб, стоеше Джоли. Вал пристъпи към него. Джоли се обърна рязко.

— Извинявам се, че неволно подслушах — каза той.

Вал не можа да устои на неволното си възхищение към него в тоя миг; лицето на Джоли беше ведро, гласът спокоен, той се държеше почти тържествено, сякаш действаше по силата на някакъв принцип.

— Всъщност — заяви рязко Вал — това никак не те засяга.

— О! — отвърна Джоли. — Ела с мене.

И тръгна през хола. Вал го последва. Пред вратата на кабинета усети, че някой го докосна по ръкава; гласът на Холи каза:

— И аз идвам.

— Не — отвърна Джоли.

— Да — настоя Холи.

Джоли отвори и тримата влязоха. В малката стая образуваха нещо като триъгълник, застанали в ъглите на извехтелия персийски килим — странно изправени, без да се поглеждат, неспособни да съзрат поне отчасти смешната страна на положението.

Мълчанието бе нарушено от Вал:

— Ние с Холи се сгодихме.

Джоли отстъпи назад и се облегна на парапета на прозореца.

— В нашия дом сме — каза той; — и не мога да те оскърбя. Но баща ми отсъства. Сестра ми е оставена на моите грижи. А ти ме изигра.

— Нямах такова намерение — каза възбудено Вал.

— Мисля, че си имал — отвърна Джоли. — Ако не е било така, щеше да говориш с мен или да почакаш завръщането на баща ми.

— Имаше причини — заяви Вал.

— Какви?

— Те засягат нашето семейство… Току-що й ги казах. Исках да знае предварително.

Джоли загуби изведнъж своята изисканост.

— Вие сте хлапета — каза той. — И знаете, че сте.

— Аз не съм хлапе — отвърна Вал.

— Си… та ти нямаш и двайсет години.

— Добре, а ти на колко си?

— Аз съм на двайсет — подчерта Джоли.

— Току-що си ги навършил; както и да е, не съм по-лош мъж от теб.

Лицето на Джоли пламна, после потъмня. Личеше, че в него става борба; Вал и Холи го загледаха смаяни — толкова явна беше тази борба: чуваха дори тежкото му дишане. Но лицето му се проясни изведнъж и стана странно решително.

— Ще видим — отвърна той. — Предлагам ти да сториш това, което ще сторя аз!

— Предлагаш?

Джоли се усмихна.

— Да — каза той. — Предлагам. И много добре зная, че няма да го сториш.

Неясно опасение прониза Вал; трябваше да действа слепешката.

— Не съм забравил, че си побойник — заяви бавно Джоли, — което е всъщност единственото ти качество; не съм забравил и това, че ме нарече бурофил.

През собственото си шумно дишане Вал чу стон и видя как Холи наведе леко напред пребледнялото си лице с разширени очи.

— Да — продължи Джоли с някакво подобие на усмивка, — скоро ще видим. Аз постъпвам в Имперската доброволческа кавалерия. Предлагам ти да сториш същото, мистър Вал Дарти.

Главата на Вал залитна назад. Сякаш го бяха ударили по челото, между двете очи, така ненадейно, така необичайно и грозно в разгара на мечтите му; и той погледна Холи с трогателно смутен поглед.

— Седни! — покани го Джоли. — Не бързай! Помисли спокойно.

Сам той седна върху облегалото на дядовото си кресло.

Вал не седна; стоеше прав, пъхнал в джобовете на брича си своите стиснати, треперещи ръце. Ужасът на решението — каквото и да бъде то — чукаше в съзнанието му с удвоена сила, като разсърден пощенски раздавач. Ако не приеме „предложението“, ще се изложи пред Холи и пред младия си враг — нейния противен брат. Ако го приеме… ще загуби всичко… лицето, очите, косите, току-що започналите целувки!

— Не бързай — повтори Джоли; — не искам да бъда несправедлив.

И двамата погледнаха Холи. Тя се бе отдръпнала до лавиците на библиотеката, които стигаха до тавана, тъмнокосата й глава се бе облегнала до Римската империя на Гибън. Очите й бяха втренчени с безгласно страдание във Вал. И при все че не се отличаваше с особена прозорливост, той изведнъж прозря. Тя се гордееше с брат си… с неговия враг! А ще се срамува от него! Ръцете му изхвръкнаха като на пружини от джобовете.

— Добре! — заяви той. — Съгласен!

Лицето на Холи… о! Не би могло да се опише! Видя я как се изчерви, как пристъпи напред. Постъпил бе правилно — лицето й сияеше от тъжно възхищение. Джоли стана и се поклони леко, сякаш искаше да каже: „Издържа изпита.“