Сага за Форсайтови

Самоувереният й тон успокои бурята в гърдите на Вал и той започна да смъква и навлича ръкавиците си. Видя, че е сбъркал — не бе взел тези, които подхождаха на гетите: трябваше да вземе сивите, а бе взел тъмнокафяви от шведска кожа; затова не можеше да реши дали да остане с тях, или да ги свали окончателно. Пристигнаха малко след десет Той идваше за пръв път в съда и сградата го порази веднага.

— Дявол го взел! — каза той, и влязоха в хола. — Тук има място за четири-пет чудесни тенискорта.

Соумс ги чакаше пред една от стълбите.

— Ето ви и вас! — посрещна ги той, без да се ръкува, сякаш събитието ги е направило по-близки и подобни церемонии ставаха излишни. — Първа зала, с Хепърли Браун. Нашето дело е първо.

Към гърлото на Вал напираше усещане, каквото изпитваше, когато се готвеше да удари с бухалка за крикет; но той тръгна твърдо подир майка си и вуйчо си, като се стараеше да не гледа наоколо, и си казваше, че тук мирише на „мухъл“. Струваше му се, че отвред ги наблюдават скришом, и дръпна Соумс за ръкава:

— Слушай, вуйчо, няма да допуснеш в залата разни противни журналисти, нали?

Соумс го стрелна изпод вежди, с погледа, който бе карал навремето мнозина да замълчат.

— Дойдохме — каза той. — Можеш да не сваляш палтото си, Уинифред.

Вал влезе подир тях разгневен, но с вирната глава. В тази проклета дупка хората — а те бяха много — седяха сякаш един връз друг, макар че в действителност местата бяха отделени с прегради; Вал би желал всички да пропаднат в дън земя. Но това видение — махагон, черни тоги, бели перуки, лица и хартии, всичко някак тайнствено и шумящо — трая само миг, докато седна до майка си на първия ред, с гръб към залата, вдъхна лъха на пармските виолетки и свали за последен път ръкавиците си. Майка му го погледна; той разбра изведнъж, че тя наистина се е нуждаела от присъствието му тук, че той действително значи нещо в тази история. Е, добре! Ще им покаже какво струва! Поизправи се, кръстоса нозе и загледа загадъчно гетите си. Но тъкмо в този миг някакъв „старик“ в тога и с дълга перука, който приличаше ужасно на сбръчкана старица, влезе през вратата на катедрата пред тях и Вал трябваше бързо да разкръстоса нозе и да стане заедно с всички.

— Дарти срещу Дарти!

За Вал беше неизказано противно да чуе името си така гръмко извикано пред всички! Но чу изведнъж, че някой точно зад него започна да говори за семейството му, обърна се и зърна едно старче с перука, което говореше така, сякаш гълташе думите си — забавно човече, от тия, които бе виждал веднъж-дваж на вечеря в Парк Лейн, големи врагове на виното порто. Сега вече узна откъде ги „изравят“. Старчето му се стори все пак много забавно и той би продължил да го наблюдава, ако майка му не го бе бутнала по ръкава. Принуден да гледа пред себе си, той прикова поглед в лицето на съдията. Откъде-накъде тоя приятел с насмешлива уста и подвижни очи имаше правото да се меси в личния им живот… нима нямаше свои, също така многобройни и, навярно, също така некрасиви истории? И в душата на Вал се събуди като болест дълбоко вкоренения индивидуализъм на рода му. Гласът зад него продължаваше провлачено:

— Парични недоразумения… разточителството на ответника. (Каква дума! Дали се отнасяше за баща му?) Напрегната обстановка… чести отсъствия от страна на мистър Дарти. Съвсем правилно, както вие, милорд, ще се съгласите, моята доверителка е искала да сложи ред… но това довело го провал… Възмущавала се… игра на карти и обзалагания на конни състезания. („Това е вярно! — помисли Вал. — Наблегни на него!“) Криза в началото на октомври, когато ответникът й написал в клуба си настоящото писмо.

Вал се поизправи на мястото си и ушите му пламнаха.

— Предлагам да го прочетем с поправките, необходими за посланието на един джентълмен, който е бил, така да се каже, поразвеселен.

„Стар скот! — помисли Вал, като се изчерви още повече. — Не ти плащат, за да се подиграваш!“

— „Не ще имаш вече случай да ме оскърбяваш в собствения ми дом. Утре напускам Англия. Играта приключи…“ Един израз, милорд, чуван твърде често от устата на хора, на които не им върви.

„Ухилен бухал!“ — помисли Вал и още повече се изчерви.

— „Дотегна ми да ме обиждаш.“ Както моята доверителка ще обясни на милорда, тези, така наречени, обиди се състоят в това, че го е нарекла „невъзможен“. Изразът — позволявам си да отбележа — е твърде мек при дадените обстоятелства.

Вал погледна отстрани невъзмутимото лице на майка си: в погледа й съзираше изражение на подгонено същество. „Горката мама“ — помисли той; и докосна ръката й. Гласът зад него продължи все така провлачено:

— „Аз започвам нови живот. М. Д.“ И на другия ден, милорд, ответникът заминава с парахода Тускарора за Буенос Айрес. Оттогава не сме получили нищо друго, освен една каблограма, отрицателен отговор на писмото, с което доверителката ми, дълбоко разтревожена, го моли още на следния ден да се върне. Ако позволите, милорд, ще поканя мисис Дарти да даде показанията си.