Сага за Форсайтови

Когато той влезе в галерията, Айрин стоеше пред Мадоната при скалите173, нежна, потънала в съзерцание, усмихната, неподозираща нищо. „Нима трябва да се откажа да я виждам — помисли той. — Би било неестествено, докато тя е съгласна да се виждаме.“ Той постоя, без да се обади, за да я погледа, да запази в паметта си образа й, завиждайки на картината, приковала така продължително вниманието й. Тя обърна на два пъти глава към входа и той си каза: „Това е за мене!“ Най-после се приближи:

— Вижте!

Тя прочете телеграмата. Чу, че въздъхна.

И тази въздишка беше за него! Положението му беше наистина тежко! За да постъпи честно към сина си, трябваше да й стисне ръката и да замине. За да постъпи честно към своето чувство, трябваше поне да й го каже. Можеше ли, щеше ли да разбере тя мълчанието, с което той гледаше картината?

— Страхувам се, че ще трябва веднага да замина — каза той най-после. — Всичко това страшно ще ми липсва.

— На мене също, но трябва да заминете, разбира се.

— И така! — промълви Джолиън с протегната ръка.

Когато срещна погледа й, едва не се поддаде на внезапно нахлулото чувство.

— Такъв е животът — каза той. — Грижете се за себе си, драга.

Стори му се, че не може да пристъпи, сякаш мозъкът отказваше да го отведе далеч от нея. Пред входа видя, че тя вдигна ръка и докосна с пръсти устните си. Той вдигна тържествено шапка и не се обърна вече.

Дарти срещу Дарти

Делото „Дарти срещу Дарти“ за възстановяване на съпружеските й права — което Уинифред сама не знаеше дали наистина желае — изчакваше естественото изтичане на срока за подаване на молба за развод. Това не можа да стане преди коледната ваканция, но когато съдебните заседания се подновиха, делото беше трето поред. Уинифред прекара празниците малко по-весело от друг път, като заключи грижата в дълбоко деколтираната си гръд. Тази Коледа Джеймс беше особено щедър към нея, изразявайки по този начин съчувствието и облекчението си от наближаващото разтрогване на брака й с този „драгоценен мошеник“, чувства, които старческото му сърце изпитваше, макар че старческите устни отказваха да ги изрекат.

Изчезването на Дарти омаловажи за него спадането на държавните ценни книжа; а колкото до страха от скандала — искрената омраза към оня приятел и растящият превес на чувството за собственост над грижата за доброто име у този истински Форсайт, напускащ вече земния мир, успяваха да го притъпят в съзнанието на човека, пред когото никой (с изключение на самия него) дори не намекваше за тоя въпрос. Това, което го тревожеше като адвокат и баща, беше опасението, че Дарти може неочаквано да се върне и да се подчини на решението на съда. Това вече би било ужасно! Този страх така много го вълнуваше, че, когато даде на Уинифред един значителен чек за Коледа, той й каза:

— Давам ти го главно за оня — да го задържиш там!

Това означаваше, разбира се, да се хвърлят пари на вятъра, но беше нещо като осигуровка срещу фалита, който нямаше вече да го заплашва, щом се получи развод; и неведнъж я запита какво става, докато тя най-после го увери, че е изпратила парите. Горката жена — много й струваше да изпрати тия пари, които щяха да се озоват в чантичката на „оная твар!“ Когато узна това Соумс поклати глава. Нямаха работа с някой Форсайт, който държи разумно на своята цел. Постъпката беше доста рискована — те дори не знаеха какво става там! Но тази постъпка ще направи все пак добро впечатление в съда; Соумс ще се погрижи да бъде изтъкната от Дриймър.

— Интересно — каза неочаквано той — къде ли ще замине този балет, след като напусне Аржентина?

Не пропускаше случай да напомни „балета“, защото знаеше, че Уинифред все още изпитваше слабост, ако не към Дарти, то поне към това, да не го излагат публично. Макар да не беше от хората, които умеят да проявяват възхищение, Соумс признаваше, че тя се държи необикновено добре пред своите деца, зяпнали като гладни пилета за вест от баща си. На Имоджин предстоеше а се яви за пръв път в обществото, а Вал страшно много се тревожеше за цялата история. Соумс разбираше, че за Уинифред е по-важно всъщност положението на Вал, когото тя явно обичаше повече от останалите си деца. Момчето би могло да осуети развода, ако му хрумне такова нещо. Затова Соумс внимаваше датата на първото заседание да не стигне до ушите на племенника му. Покани го на вечеря в „Римув“ и, след като Вал запуши пура, му заговори по въпроса, който вълнуваше най-много племенника му.

— Чух — каза вуйчото, — че си искал да играеш поло в Оксфорд.

Вал се поизправи в стола.

— Бих искал — отговори Вал.

— Отлично — продължи Соумс. — Но това е скъп спорт. Дядо ти едва ли ще се съгласи, ако не е сигурен, че няма да му се наложат и други разходи.

И замълча, за да види дали момчето е разбрало намека.

Гъстите черни ресници на Вал закриваха очите му, но широката уста се сви леко в гримаса, когато промълви:

— Предполагам, че имаш предвид баща ми!

— Да — отвърна Соумс; — боя се, че ще зависи от това дали той ще продължава да бъде в тежест на дядо ти, или не.

Не каза нищо повече; остави го да размисли сам.