Сага за Форсайтови

Плъзна се покрай вратата и излезе, като го остави загледан в седналата на костенурка бронзова Венера, закривана досега от тъмната глава на сестра му, с касторена шапка за езда. Почувства се странно разстроен, разсърден до дъното на младежката си душа. Неоспоримата му досегашна власт се валяше разбита в неговите нозе. Отиде до Венера и започна да разглежда разсеяно костенурката. Защо не обичаше Вал Дарти? Не можеше да каже? Незапознат с историята на семейството, смътно дочул за някаква вражда, започнала преди тринадесет години, когато Босини бе изоставил Джун заради жената на Соумс; почти непознаващ Вал, той наистина не разбираше нищо. Просто не го обичаше. Но въпросът беше друг: какво да прави? Вярно е, че Вал Дарти им беше втори братовчед; и все пак не беше редно Холи да се разтакава с него. А да „съобщи“ нещо, което бе видял случайно, беше недопустимо за Джоли. Пред тази неразрешима задача той отиде да седне в старото кожено кресло и кръстоса нозе. Стъмни се, а той продължаваше да седи и да гледа през високата стъклена врата към стария клонест, но безлистен дъб, който се превръщаше постепенно в една по-тъмна сянка върху фона на вечерния полумрак.

„Дядо!“ помисли без каквото и да е основание той и извади часовника си. Не виждаше стрелките, но нави звънчето. Пет часът! Първият златен джобен часовник на дядо му — с патината на времето, с изтъркани пружини и следи от безброй падания. Звънът му беше като ехо от ония златни времена, когато се преместиха от Сейнт Джоунс в тази къща… когато пристигнаха с дядо си в каретата му и веднага се покатериха на дърветата. По дърветата, където можеха да се катерят, докато дядо им поливаше здравеца под тях! Какво да прави? Да съобщи на баща си, че трябва да се върне? Да разкаже на Джун?… Но тя е… така избухлива. Да не направи нищо и да се довери на съдбата? В края на краищата ваканцията скоро ще свърши. Да се срещне с Вал? Но как да научи адреса му? Холи няма да му го каже! Лабиринт от пътища, облак от възможности! Той запали цигара. Когато я изпуши до половината, челото му се разведри, сякаш го бе помилвала слаба старческа ръка; и нещо сякаш прошепна до ухото му: „Не прави нищо; бъди добър към Холи, бъди добър, моето момче!“ Джоли въздъхна с облекчение, изпускайки кълба дим от ноздрите си…

А горе, в стаята си, вече свалила костюма за езда, Холи все още се мръщеше. „Не е… не е!“ — повтаряха безгласно устните й.

Джолиън в двоумение

Малък хотел-пансион над много известен ресторант недалеч от гарата Сен-Лазар беше постоянното убежище на Джолиън в Париж. Той ненавиждаше в чужбина своите сънародници форсайтовци, които се мятаха като риби на сухо все по едни и същи утъпкани пътеки: операта, улица Риволи и Мулен руж170. Дразнеше го видът им, от който сякаш личеше, че са дошли тук само за да се махнат, колкото е възможно по-бързо, от дома си. Ни един Форсайт не се приближаваше към това убежище, дето камината в спалнята се пълнеше с дърва и поднасяха най-привлекателното кафе. Париж винаги му се бе струвал по-привлекателен зиме. Парливият вкус от дима на дървата и мангалите за печени кестени, хапливото зимно слънце в ясните дни, кафенетата на открито, които не искаха да знаят острия зимен въздух, необщителното живо множество по булевардите, всичко му доказваше, че зимният Париж има душа, която лете отлита като пролетна птица.

Той говореше добре френски, имаше някои приятели, познаваше кътчетата, дето можеш да намериш хубаво ядене и да наблюдаваш интересни типове. В Париж се настройваше философски, насмешливостта му се изостряше; животът придобиваше неуловим, безцелен смисъл, превръщаше се в букет от приятни ухания, в мрак, прерязван от изблици на променлива светлина.

Когато в първата седмица на декември реши да замине за Париж, дори пред себе си не бе признал, че го е привлякло присъствието на Айрин. Но само два дни след пристигането си разбра, че желанието да я види в първопричинното за идването тук. В Англия човек не признава най-естествени неща. Той смяташе, че ще бъде добре да поговори с нея по отдаването под наем на жилището й и по други въпроси, но в Париж разбра веднага, че не това го е довело. Градът бе придобил особен чар. На третия ден той й писа и получи отговор, от който трепна от радост:

„Драги Джолиън, ще бъда щастлива да ви видя.

Айрин“

Тръгна към хотела й в ясен ден с чувство, с каквото често се опитваше да гледа любима картина. Ни една жена, доколкото можеше да си припомни, не му бе вдъхвала това особено, едновременно чувствено и безлично усещане. Щеше да седи, да й се наслаждава с поглед, след това да си отиде, без да я е опознал, готов отново да й се наслаждава. Такива бяха чувствата му, когато в овехтелия, но приятен малък салон на един спокоен хотел край реката тя пристъпи към него след малкия грум, който съобщи:

— Мадам!

И изчезна. Лицето, усмивката, държанието й, бяха точно такива, каквито си ги бе представял, а изражението й казваше ясно: „Приятел!“