Сага за Форсайтови

— Добре тогава, казвах, че си бурофил… което е вярно.

— Лъжеш.

— Искаш да се бием ли?

— Разбира се; само че не тук, а в градината.

— Добре. Да вървим.

Тръгнаха, поглеждайки се косо, залитащи, но неотстъпчиви, прехвърлиха се през желязната ограда на градината. Острите й шипове скъсаха ръкава на Вал и отвлякоха вниманието му. Джоли пък мислеше, че ще се бият в двора на чужд колеж. А това не беше редно… Но все едно! Такова зверче!

Тръгнаха по тревата, намериха един тъмен кът и свалиха палтата си.

— Не си пиян, нали? — запита изведнъж Джоли. — Не могат да се бият хора, ако са пияни.

— Не повече от теб.

— Добре.

Без да си подадат ръка, те заеха веднага отбранителни пози. Бяха пили твърде много, та не можеха да се бият според правилата, затова внимаваха да заемат правилно положение, докато Джоли почти случайно удари Вал по носа. И изведнъж започна грозен, безогледен бой под гъстия мрак на старите дървета, без да има кой да им извика: „Почивка!“166. Най-после, пребити и запъхтени, се пуснаха и залитнаха настрани един от друг, когато някой им извика:

— Имената ви, млади господа?

При тоя спокоен въпрос под лампата на градинската врата, зададен сякаш от гласа на някое божество, хукнаха към оградата, прескочиха я и се запътиха към безлюдното кътче, откъдето бяха тръгнали да се бият. Там изтриха в полумрака запотените си лица и, без да си продумат, продължиха, на десетина крачки един от друг, към вратите на колежа. Излязоха мълчаливо. Вал тръгна по Брюери към Броуд, а Джоли — по уличката към Хай Стрийт. Все още замаян, той съжаляваше, че не бе проявил повече умение, и си припомняше всички контраудари и нокаути, които бе пропуснал да нанесе. Мисълта му се отклони към въображаемо сбиване, свършило различно от току-що приключилото, безкрайно доблестно, с шарфове и саби, с пристъпи и отбивания, както в страниците на неговия любим Дюма. Представяше си, че е едновременно Ла Мол, Арамис, Бюси, Шико и д’Артанян, но никак не си представяше Вал като Кокона, Брисак или Рошфор. Този приятел беше просто някакъв жалък братовчед, който не струваше колкото едно пале. Няма значение. Цапнал го бе веднъж — дваж. „Бурофил!“ Думата още го гризеше и в пламналата му глава се въртеше мисълта да се запише доброволец; ще препуска из Велдта167, ще стреля безстрашно, а бурите ще бягат като зайци. Вдигна все още смъдящите си очи и видя звездите между покривите на Хай Стрийт, а себе си — легнал в Кару (кой го знае къде и какво е!), загърнат в одеяло, със заредена пушка и поглед, втренчен в звездното небе.

На сутринта имаше „ужасно“ главоболие, което излекува, както прилича на „един от първите“, като подложи глава на студения чучур, после си свари едно силно кафе, което не можа да изпие, а на обяд си наля малко хок168. Синината на бузата си обясни с баснята, че някакъв дивак се нахвърлил изневиделица върху му. За нищо на света нямаше да спомене за сбиването, защото, след като поразмисли, реши, че то никак не отговаряше на собствените му принципи.

На другия ден „слезе в града“ и отиде до Робин Хил. Вкъщи бяха само Джун и Холи, защото баща им бе заминал за Париж. През ваканцията Джоли беше неспокоен, не си намираше място, но не общуваше със сестрите си. Джун всъщност беше заета със своите „проскубани пилета“, които Джоли по правило не понасяше, особено оня Ерик Кобли и семейството му, „безнадеждно чужди хора“, които винаги се довличаха вкъщи през ваканцията. Между Холи и него съществуваше странна отчужденост; тя бе започнала сякаш да има собствени мнения, нещо съвършено… излишно. Порита злобно топка, поязди сърдито, съвсем сам, из Ричмънд парк, като се сметна задължен да прескочи високите огради, които затваряха някакви тревясали алеи… за да не губи тренировката си, както се изразяваше сам. Страхът да не изглежда плах беше у Джоли по-силен, отколкото у повечето младежи. Той си куп пушка, устрои стрелбище в поляната зад къщата, започна да стреля през езерото в зида на задния двор, като излагаше на опасност живота на градинарите, и то само защото си мислеше, че някой ден може би ще отиде доброволец, за да запази Южна Африка за родината си. Но при призива за набиране на доброволци за конницата се смути. Трябваше ли да отиде? Доколкото му беше известно — ни един от „първите“ — а той беше във връзка с мнозина от тях — не мислеше да се записва. Ако някой от тях би дал пример, щеше веднага да се присъедини — крайно честолюбив и със силно развито чувство за приличие, той не можеше да остане назад в нищо; но да даде пръв пример, можеше да изглежда „самохвалство“, още повече, когато наистина не беше необходимо да се записва. Пък и не му се искаше да отива; защото този млад Форсайт не обичаше необмислените постъпки. Съзнанието му беше съвсем объркано, той не беше никак доскорошния спокоен и високомерен младеж.