Сага за Форсайтови

— И така, нещастна изгнанице, какви новини? — запита той.

— Никакви.

— Нищо от страна на Соумс?

— Нищо.

— Дадох под наем квартирата ви и, като почтен иконом, ви нося малко пари. Харесва ли ви Париж?

Докато вървеше този разпит, на Джолиън се стори, че никога не е виждал толкова тънки и чувствителни устни — долната леко извита нагоре, горната с едва забележима трапчинка в ъгъла. Сякаш откриваше жива жена в нещо, изглеждало досега само като нежна, одухотворена статуя, на която съвсем отвлечено се бе възхищавал. Тя призна, че е малко мъчно да живее сама в Париж; но все пак Париж бил така погълнат от собственическия си живот, че често бил безопасен като пустиня. А тъкмо сега и никак не обичал англичаните.

— Това едва ли ще се отнася за вас — каза Джолиън; — вие непременно ще се харесате на французите.

— То има и своите неудобства.

Джолиън кимна.

— Е, добре, ще ми позволите тогава да ви поразведа, докато съм тук. Започваме още утре. Елате да вечеряме в моя любим ресторант, после ще отидем на опера.

Това беше началото на всекидневни срещи.

Джолиън откри скоро, че за тия, които желаят да запазят чувствата си в статично състояние, Париж е едновременно първото и последно място за другарско общуване с хубава жена. В сърцето му пърхаше като птица откровението „Elle est ton rêve! Elle est ton rêve!171“ Това изглеждаше понякога естествено, понякога смешно — лош пример на закъсняло увлечение. След като бе отхвърлен веднъж от обществото, той не изпитваше особено уважение към общоприетия морал; но мисълта за любов, на която тя няма да отговори — и как би могла при неговата възраст? — едва ли отиваше по-далеч от подсъзнанието му. Изпълваше го и огорчение за нейния похабен, самотен живот. Тъй като съзнаваше, че може да й бъде донякъде утеха, че малките им разходки из града наистина я развличат, той искрено желаеше да не стори и да не каже нищо, което би разрушило това удоволствие. Все едно, че гледаше как едно зажадняло растение поглъща влага — така поглъщаше тя неговото закъсняло другарско присъствие. Доколкото им беше известно, никой освен него не знаеше адреса й; в Париж тя беше непозната, той — съвсем малко познат, та беше почти излишно да се предпазват при тия разходки, разговори, скромни вечери, посещения на концерти, картинни галерии, театри, излети до Версай, Сен Клу и дори Фонтенбло172. А времето минаваше — един запълнен месец без минало и бъдеще. Това, което на младини би било сигурно главоломна страст, сега беше навярно все така дълбоко, но много по-нежно чувство, укротено от възторга, безнадеждността и рицарството в едно покровителствено приятелство… сдържано в жилите му, поне докато биваше пред нея, усмихната, щастлива, всеки ден все по-прелестна и отзивчива; нейната житейска мъдрост като че вървеше напълно с неговата, ръководена повече от чувство, отколкото от разум, насмешливо недоверчива, чувствителна към красотата, почти пламенно човечна и толерантна, и все пак готова за инстинктивен отпор, на какъвто той, мъжът, не беше така способен. През целия този месец на общуване той не загуби нито веднъж напълно чувството, с което бе тръгнал в първия ден — че отива да види любима художествена творба, едно почти съвсем отвлечено желание. За бъдещето — неумолимо допълнение на настоящето — се стараеше да не мисли, от страх да не наруши спокойното си държане; но правеше планове да повтори всичко това в още по-приятни места, където слънцето е по-топло, където могат да се вият и рисуват необикновени неща. Краят настъпи бързо с телеграма, която получи на 20 януари:

„Записах се в Имперската доброволческа кавалерия.

Джоли“

Джолиън я получи, тъкмо когато отиваше да се срещне с Айрин в Лувъра. Това го накара веднага да се опомни. Докато той прекарваше тук времето си в напразни мечти, момчето му, чийто учител и ръководител би трябвало да бъде, бе направило тази смела крачка към опасности, мъчнотии, може би дори смърт. Чувстваше се до дън душа разстроен и осъзна изведнъж, че Айрин се бе вплела в самите корени на съществото му. Застрашена от раздялата, връзката им — защото това се бе превърнало наистина във връзка — не изглеждаше вече безлична. Джолиън разбра, че е свършено със спокойната радост от съвместните възторзи. Той видя чувството си такова, каквото беше в действителност — едно непреодолимо увлечение. Смешно може би и, все пак, така действително, че, рано или късно, щеше да се изяви. Но сега, така поне му се струваше, той не можеше и не биваше да допусне това изявяване. Вестта от Джоли му препречваше неумолимо пътя. Той се гордееше с това записване; гордееше се, че синът му отива да воюва за своята родина; защото Черната седмица се бе отразила и върху бурофилството на Джолиън. Да! Краят бе настъпил преди началото. За щастие не бе се издал ни веднъж!