Сага за Форсайтови

Но Вал мислеше в тия дни и за едно сребристо конче, и за девойката, която го яздеше. При все че Кръм беше в града и — стига да го помоли — би го запознал със Синтия Дарк, Вал не го помоли; отбягваше Кръм и водеше живот, необикновен дори в собствените му очи, като се изключат сметките за шивача и манежа. За майката, сестрите и по-малкия си брат той прекара цялата ваканция в „срещи с приятели“, а вечер дремеше в къщи. Каквото и да му предложеха за през деня, винаги отговаряше: „Съжалявам, но трябва да се видя с един приятел“; и прибягваше до какви ли не хитрини, за да се измъква и прибира в костюма си за езда, докато успя най-сетне да стане член на клуба „Гоут“ и пренесе костюма си там, за да може спокойно да се преоблича и да отива с наемен кон до Ричмънд парк. Той криеше благоговейно своето все по-засилващо се чувство. За нищо на света не би продумал на „приятелите“, които не „срещаше“, за нещо, така смешно от гледище на тяхното и неговото собствено верую. Но не беше в състояние да попречи това чувство да прогони всички други желания. То се изпречваше между него и законните развлечения на един вече независим младеж и би могло (той разбираше ясно) да го направи смешен в очите на Кръм. Обаче за него беше важно сега само да се облече в най-моден костюм за езда и да се промъкне до входа на Робин Хил, където сребристото конче се появяваше безшумно със стройната тъмнокоса ездачка и двамата се понасяха по безлистните полянки, почти без да разговарят, като понякога препускаха, понякога се държаха за ръка. Неведнъж вечер, в момент на излиятелно настроение, се изкушаваше да каже на майка си как свенливата прелестна братовчедка се бе вмъкнала в сърцето и бе провалила „живота му“. Но горчивият опит, че всички хора над трийсет и пет години могат само да опропастят нещата, го въздържаше. В края на краищата, казваше си Вал, той ще трябва да свърши колежа, а тя да бъде „представена“ в обществото, преди да могат да се оженят; защо да усложнява тогава нещата, щом може да я вижда и така? Сестрите обикновено се присмиват и не съчувстват, братът е още по-лошо нещо; нямаше, значи, кому да се довери; а на всичкото отгоре и тази противна история с развода! Истинска беда е да имаш такова рядко срещано фамилно име! Да се казваш Гордън, Скот, Хауърд или нещо подобно! Но Дарти… нямаше втори в адресника! Все едно да те наричат Моркин… толкова би могъл да и се скриеш с подобно име! Така животът продължаваше да си тече, докато един ден към средата на януари сребристото конче и ездачката му не се явиха на уговорената среща. Той зачака на студа, чудейки се дали да продължи до къщата. Но там е може би Джоли, а споменът за нощното сбиване не бе изчезнал от паметта на Вал. Няма да се бие вечно с брат й! Той се върна унило в града и прекара тежка вечер. На закуска другата сутрин забеляза, че майка му е в необичайна рокля и с шапка. Роклята беше черна със съвсем лека синя гарнитура, шапката — също черна, голяма; изобщо майка му беше особено елегантна. Но когато след закуска му каза: „Ела с мене, Вал!“ — и тръгна пред него към гостната, той усети, че премалява. Уинифред затвори грижливо вратата и докосна с носна кърпичка устните си; докато вдишваше лъха на виолетки от парфюмираната кърпичка, Вал си мислеше: „Дали е научила за Холи?“

Гласът й прекъсна мислите му:

— Би ли желал да ми направиш една услуга, моето момче?

Вал се усмихна неуверено.

— Ще дойдеш ли тази сутрин с мене…

— Трябва да се срещна… — започна Вал, но нещо в изражението й го накара да млъкне. — Слушай — добави той, — да не би…

— Да, днес трябва да отида в съда.

Вече!… Тази проклета история, която почти бе успял да забрави, защото никой не я споменаваше. Но забеляза, че майка му стиска измъчено устни, и каза поривисто:

— Добре, мамо, ще дойда. Ах, тия негодници!

Сам не знаеше кои са негодниците, но думата изразяваше съвсем точно чувствата и на двамата и възстанови донякъде душевното им равновесие.

— Мисля, че ще бъде по-добре да облека черен костюм — промълви той и тръгна към стаята си. Облече черния костюм, сложи по-висока яка, карфица с бисер на вратовръзката, най-елегантните си сиви гети, като придружаваше обличането си с проклятия. Погледна се в огледалото, каза си: „Дявол да ме вземе, ако издам някак чувствата си!“, и слезе. Каретата на дядо му беше пред входа, а майка му чакаше, загърната в кожи, сякаш отиваше на прием у лорд-мера. Седнаха един до друг в затворената карета и през целия път до съда Вал продума само веднъж по предстоящото дело:

— Няма да се споменава за ония перли, нали?

Пухкавите бели краища от маншона на Уинифред потрепераха.

— О, не — отвърна тя, — днес всичко ще мине мирно и тихо. И баба ти искаше да дойде, но аз не се съгласих. Смятам, че ти можеш да се погрижиш за мене. Много добре изглеждаш, Вал. Само дръпни малко назад яката си… да, стига толкова.

— Ако започнат да ни оскърбяват… — започна той.

— О, няма опасност. Аз ще се държа съвсем спокойно. Другояче не може.

— Няма да искат показания от мене?

— Не, мили; този въпрос е уреден. — Тя потупа ръката му.