Сага за Форсайтови

— Поздравявам и вас, мисис Дарти — продължи мистър Белби; — вие имате просто вродена дарба да давате показания. Непоклатима като скала.

В тоя миг пристигна сервитьорът с три чинии в една ръка и със забележката:

— Побързах да донеса пудинга, сър. С много чучулиги е днес.

Мистър Белби одобри предвидливостта му, като кимна с нос. А Соумс и Уинифред погледнаха смутено този лек обед с късчета твърдо кафяво тесто и започнаха внимателно да ровят с вилица с надежда да открият телцата на вкусните мънички певци. Но, като почнаха да ядат, разбраха, че са по-гладни, отколкото са предполагали, и изядоха всичко, а отгоре на това изпиха и по чаша порто. Разговорът мина към войната. Соумс мислеше, че Лейдисмит ще падне и войната може да трае цяла година. Белби смяташе, че до лятото ще свърши. И двамата бяха съгласни, че трябва да се изпратят повече войници. Нямаше друг изход, освен борба до победа, тъй като сега се касаеше за престижа на нацията. Уинифред върна разговора на по-здрава почва, като заяви, че желае бракоразводното й дело да се разгледа през лятната ваканция: така другарите на Вал ще забравят тая история, докато дойде време той да се върне в Оксфорд. Освен това тогава ще е приключил и лондонският сезон. Адвокатите я успокояваха — необходимо беше да се изчака шест месеца… а след това, колкото по-скоро, толкова по-добре. Започнаха да идват посетители и тримата се разделиха: Соумс тръгна към Сити, Белби — към кантората, а Уинифред — с файтон към Парк Лейн, за да съобщи на майка си как е минало делото. Всичко бе протекло изобщо така задоволително, че намираха за възможно да съобщят на Джеймс, който всеки ден повтаряше, че не знае нищо за работите на Уинифред и нищо не може да каже. Колкото повече дните му намаляваха, толкова по-важни му се струваха земните дела, сякаш си мислеше: „Не бива да пропускам нищо, трябва за всичко да се тревожа докрай; скоро не ще имам за какво да се тревожа.“

Той изслуша разказа с недоволно мънкане: нова мода процедура, не знаеше какво да каже! Но даде на Уинифред чек с думите:

— Предполагам, че ще имаш много разходи. Купи си нова шапка. А защо Вал не идва да ни види?

Уинифред обеща да го доведе на вечеря. Щом се върна в къщи, отиде в стаята си, където можеше да бъде сама. Сега, когато на съпруга й бе наредено да се върне при нея — само за да го изгонят завинаги, — й се искаше да надникне в своето наранено, самотно сърце и да разбере какво точно желае.

Предизвикателството

Утрото беше мъгливо, почти мразовито, но докато Вал подскачаше леко на седлото си към Роухамптън Гейт174, отдето щеше да препусне към уговореното място, изгря слънце. Настроението му бързо се повишаваше. В тазсутрешната процедура нямаше нищо страшно освен това, че нарушаваше неприкосновеността на личния им живот. „Ако бяхме сгодени — мислеше си той, — станалото нямаше да има никакво значение.“ Той изпитваше всъщност чувствата на всички хора, които се оплакват и негодуват от последиците от брака, но бързат да се оженят. И препускаше по изсъхналата през зимата трева в Ричмънд парк от страх да не закъснее. И пак се намери сам на уговореното място. Тази втора измяна от страна на Холи го разстрои ужасно. Днес не можеше да се върне, без да я види! Излезе от парка и тръгна към Робин Хил. Не можеше да реши кого да търси. Ами ако баща й се е върнал? Или сестра й и Джоли са в къщи? Реши да рискува, като попита най-напред за тримата, така че, ако те за негово щастие отсъствуват, съвсем естествено ще бъде да попита най-после за Холи; а пък ако някой от другите е в къщи, ще се извини, че просто е решил да се поразходи дотук.

— В къщи е само мис Холи, сър.

— О, благодаря. Мога ли да отведа коня си в конюшнята? И бихте ли съобщили за… братовчед й, мистър Вал Дарти.

Когато той се върна, Холи беше в хола, смутена, с леко зачервени бузи. Отведе го да седнат на широкия диван под прозореца.

— Ужасно се тревожех — каза тихо Вал. — Какво има?

— Джоли знае за разходката ни.

— В къщи ли е?

— Не; но може всеки момент да се върне.

— В такъв случай!… — извика Вал, наведе се бързо напред и улови ръката й. Тя се опита да я измъкне, не успя, отказа се от намерението си и го погледна тъжно.

— Най-напред — продължи той — трябва да ти разправя нещо за моето семейство. Баща ми, виждаш ли, не е съвсем… искам да кажа, напусна майка ми и сега нашите искат да ги разведат; затова, разбираш ли, му предписаха да се върне. Ще прочетеш в утрешните вестници.

Очите й потъмняха от уплаха и любопитство; ръката й стисна неговата. Но Вал се бе втурнал в риска и продължи поривисто:

— Засега няма нищо особено, но вероятно ще има, докато делото приключи; бракоразводните дела, знаеш, са противна работа. Исках да ти кажа, защото… защото… би трябвало да знаеш… ако… — той започна да се запъва, забелязал смутения й поглед — ако… ако бъдеш добричка и ме обикнеш. Аз те обичам… толкова много, Холи, и искам да се сгодим.

Всичко бе казано така нескопосано, че той бе готов да си блъска с пестници главата; коленичи изведнъж, опитвайки се да се доближи до това кротко, смутено лице.