Сага за Форсайтови

— Тогава — кимна той — отиваме утре заедно.

Опомняйки се от порива, който го бе тласнал към това решение, Вал го погледна злорадо изпод очи. „Добре — помисли той — тоя път едно на нула за теб; ще трябва да се запиша… но ще ти го върна някак.“ И отговори с достойнство:

— Ще те чакам.

— В такъв случай ще се срещнем в главния доброволчески щаб — добави Джоли — в единадесет часа.

После отвори стъклената врата и излезе на терасата, верен на принципа, който го бе накарал да се отдръпне, когато ги бе изненадал в хола.

Смущението на Вал, оставен насаме с тази, за която бе заплатил такава неочаквана цена, беше невероятно. Но желанието да „се прояви“ все още взимаше връх. Човек трябва да върши достойно и най-злополучната постъпка!

— Ще яздим и ще стреляме във всеки случай колкото ни се ще — каза той. — Това ще ни бъде утехата.

И с мрачно удоволствие чу как тя въздъхна, като че отдън душа.

— О, войната ще свърши скоро — успокои я той; — може би дори не ще се наложи да заминем. Щеше да ми бъде все едно, ако не беше ти.

Ще се махне от тоя проклет развод! Всяко зло за добро! Той усети как топлата й ръка се плъзна в неговата. Джоли мислеше, че ще им попречи да се обичат? Как не! Вал я прегърна през кръста, гледаше я нежно изпод ресниците си и се усмихваше, за да я разведри, обещавайки да дойде пак скоро да я види; чувстваше се пораснал най-малко с шест инча и с много по-голяма власт над нея, отколкото бе дръзвал да изпитва досега. Много пъти я целуна, преди да се качи на коня и да тръгне към града. Така, много бързо, по най-малък повод, разцъфтява и разраства собственическият инстинкт.

Вечеря у Джеймс

На Парк Лейн не канеха вече на вечеря — във всеки дом настъпва време, когато господарят или госпожата „нямат сили“ за това; не се поднасят вече по девет различни ястия на двайсет души върху двайсет прекрасни салфетки; и домашната котка не се чуди защо неочаквано я затварят.

Затова Емили — която на седемдесет години обичаше да се порадва от време на време на някое светско пиршество или прием — поръча почти с радост да приготвят вечерята за шест души вместо за двама, написа саморъчно доста чужди думи на поканите и подреди цветята — мимози от Ривиерата175 и бели римски зюмбюли, дошли не от Рим. Щяха да бъдат, разбира се, само Джеймс и тя, Соумс, Уинифред, Вал и Имоджин, но на нея й беше приятно да се попревзема малко и да се порадва мислено на миналото величие. Облече се по такъв начин, че Джеймс забеляза:

— За какво си се облякла така? Ще настинеш.

Но Емили знаеше, че желанието да блеснат защитаваше жените от простуда до осемдесетгодишна възраст, затова отговори кротко:

— Позволи ми да ти сложа един от новите нагръдници, които ти купих, Джеймс; а ти ще трябва само да си смениш панталоните и да облечеш кадифеното сако. Вал обича да те вижда елегантен.

— Нагръдник! — измърмори Джеймс. — Все ще намериш за какво да пилееш пари!

Но изтърпя да го нагласят, така че и неговата шия светна, макар и през това време да мрънкаше неразбираемо.

— Това хлапе е луда глава, струва ми се.

С малко по-светъл поглед и поруменели страни той седна в гостната да се ослушва за звънеца на входната врата.

— Поканих ги на официална вечеря — каза успокоително Емили, — защото смятам, че ще бъде от полза за Имоджин… Трябва да свикне, преди да започне да се явява в обществото.

Джеймс издаде някакъв неопределен звук, а в същото време си представи как Имоджин обичаше да се качва по коленете му или да сваля заедно с него коледните сладки от елхата.

— Тя ще стане хубавичка — промълви той. — Не се съмнявам в това.

— Тя е вече хубавичка — възрази Емили; — дано само добре да я омъжат.

— Разбърза се — промълви Джеймс; — а много по-добре ще бъде да си остане в къщи и да се грижи за майка си.

Един нов Дарти, който би отмъкнал хубавата му внучка, би го довършил! Той не бе простил и досега на Емили, че Монтегю Дарти й се бе харесал някога така, както се бе харесал и нему.

— Къде е Уормсън? — запита изведнъж той. — Бих искал чаша мадейра тая вечер.

— Ще има шампанско, Джеймс.

Той поклати глава.

— Няма вкус. Нищо не усещам, като го пия.

Емили протегна ръка и позвъни.

— Господарят ви би желал да отворите бутилка мадейра, Уормсън!

— Не, не! — възрази Джеймс и крайчетата на ушите му затрепераха възбудено, а очите се втренчиха в нещо, което виждаше само той. — Слушайте, Уормсън, ще отидете във вътрешната изба и в левия край на средната полица ще видите седем бутилки; ще вземете средната, но гледайте да не я клатите. Това е последната мадейра, която получих от мистър Джолиън, когато се пренесохме тук… Не съм я бутнал оттогава; трябва да е в отлично състояние; но не знам, не мога да кажа.

— Разбирам, сър — отговори оттеглящият се Уормсън.

— Пазех я за златната ни сватба — добави неочаквано Джеймс. — Но на моята възраст надали ще живея още три години.

— Глупости, Джеймс — отвърна Емили. — Не говори така.

— Трябваше сам да я донеса — промърмори Джеймс. — Той непременно ще я разклати.