Сага за Форсайтови

И ето че един ден видя нещо, което го разтревожи и разгневи — двама конника по една алея в парка, недалече от Хемгейт169; ездачката отляво беше несъмнено Холи на сребристия си кон, а ездачът отдясно — също така несъмнено — оня „празноглавец“ Вал Дарти. Първият му порив беше да пришпори своя кон, да им поиска обяснение и — след като заповяда на оня приятел да се „махне“ — да отведе Холи в къщи. Но веднага съобрази, че ще се изложи, ако ония откажат да изпълнят искането му. Отдръпна се зад едно дърво, после реши, че е недопустимо да ги следи. Не оставаше нищо друго, освен да се прибере в къщи и да чака завръщането й! Да се измъква тайно с тоя хулиган! Не можеше да се посъветва с Джун, защото тя се бе завлякла от сутринта с Ерик Кобли и неговата пасмина. А баща му беше все още в „развратния“ Париж. Той чувстваше, че е настъпил един от ония мигове, за които се бе подготвят усърдно в училище, дето заедно с другаря си Брент често подпалваха вестници и ги оставяха насред занималнята, за да се приучават на хладнокръвие в опасни моменти. Но съвсем не беше хладнокръвен, докато чакаше в двора пред конюшнята, галейки разсеяно Балтазар, който, отпуснат като затлъстял стар калугер и тъгуващ за господаря си, вдигна глава, задъхан от благодарност за тая ласка. Холи се върна едва след половин час, поруменяла и просто недопустимо разхубавяла. Джоли забеляза, че тя го погледна бегло — и виновно, разбира се! — влезе подир нея, улови я за ръка и я поведе към някогашния кабинет на дядо им. В тази стая, почти необитавана сега, се усещаше смътното присъствие на един образ, свързан със спомен за нежност, дълги бели мустаци, смях и мирис на пури. Тук, още съвсем малък, преди да тръгне на училище, Джоли имаше навика да се бори с дядо си, който и на осемдесет години бе запазил непреодолимия навик да го препъва с крак. Тук, кацнала върху облегалото на голямото кожено кресло, Холи милваше сребристите къдрици зад ухото, в което нашепваше тайните си. През тази стъклена врата и тримата излизаха безброй пъти да изиграят на моравата крикет или тайнствената игра „Уопси дузл“, неразбираема за непросветените, но от която Джолиън старши изпадаше във възторг. Тук в една лятна нощ Холи бе пристигнала по нощничка — да се спаси от кошмарен сън. Тук веднъж, в отсъствието на баща му, Джоли — започнал деня с пакост, като бе сипал магнезиев прах в прясното яйце, поднесено на мадмоазел Бос за закуска; и продължил още по-зле — бе доведен за следния разговор:

— Слушай, моето момче, не бива да постъпваш така.

— Да, дядо, но тя ме плесна по бузата, аз й отвърнах и тя пак ме плесна.

— Да удариш дама? Как е възможно? Поиска ли й извинение?

— Не съм още.

— Но тя започна, дядо; и ме удари два пъти. А пък аз само веднъж.

— Това, което си направил, моето момче, е срамно.

— Да, но тя загуби самообладание, а пък аз не.

— Тръгвай!

— Тогава и ти ще дойдеш с мене, дядо.

— Добре… но само този път.

И излязоха ръка за ръка.

Тук — където романите на Уейвърли, съчиненията на Байрон, Римската империя на Гибън, Хумболтовия Космос, бронзовите статуи по плочата на камината и шедьовърът на маслената живопис „Холандски рибарски лодки при залез“ стояха неизменни като самата съдба, където дори самият Джолиън старши би могъл да седи, кръстосал нозе в креслото, навел чело и втренчил дълбоките си очи в Таймс, — тук влязоха двамата негови внуци. Джоли каза:

— Видях те с оня приятел в парка.

Изпита задоволство, като я видя да се изчервява; длъжна беше да се засрами!

— И? — запита тя.

Джоли се изненада: очакваше нещо повече или нещо по-малко. И продължи сериозно:

— А знаеш ли, че той ме нарече бурофил в края на семестъра? И трябваше да се бием.

— Кой победи?

Поиска му се да каже: „Щях да победя аз“, но сметна, че е под достойнството му.

— Слушай! — продължи той. — Какво значи това? Без да кажеш никому!

— Защо пък да кажа? Татко не е тук; защо да не изляза на езда с Вал?

— Можеш да излезеш на езда с мене. Аз го смятам за ужасно покварен младеж.

Холи пребледня от гняв.

— Не е вярно. Ти сам си виновен, че не го обичаш.