Сага за Форсайтови

Собственическият инстинкт, така определено засегнат и подтикващ тия двамата представители на Форсайтовия род да се отърват от нещо, което вече не притежаваха, се проявяваше по това време все по-упорито в британския държавен организъм. Никълъс, отначало отрицателно настроен към войната, която можеше да засегне недвижимите имоти, бе започнал да твърди, че тия бури са една магарешки упорита пасмина, създаваха много разходи и колкото по-скоро ги вразумят, толкова по-добре. Той би им изпратил Уолсли162! Малко по-предвидлив от другите — а за това и най-богат от всички Форсайтови, — той бе разбрал, че Бултър не е подходящ — „чисто и просто бик, който тъпче на място, ако не вземат мерки, Лейдисмит ще падне“. Това беше още в началото на декември, така че, когато настъпи Черната седмица163, той повтаряше постоянно: „Казах ли ви аз!“ През тая седмица на всеобщо униние, каквото нито един Форсайт не помнеше в своя живот, Никълъс най-младши мина през толкова обучения в така наречения „дяволски отряд“, че Никълъс младши се посъветва със семейния лекар за здравето на сина си и се разтревожи, като узна, че момчето е съвършено здраво. Синът му току-що бе завършил и, с доста разходи, приет в адвокатската кантора; затова за майката и бащата беше истински кошмар да си помислят, че той се е заел да усвоява военното изкуство тъкмо тогава, когато подобни познания можеха най-неочаквано да дотрябват на всеки цивилен. Дядото, разбира се осмиваше тия предположения, защото беше изцяло възпитан в разбиранията, че британските войни са незначителни и се водят от професионалисти, и изпитваше дълбоко недоверие към империалистическата политика, от която впрочем губеше, защото притежаваше акции „Де Биърс“, непрекъснато спадащи напоследък, а това беше предостатъчна жертва от страна на внук му.

В Оксфорд обаче преобладаваха други чувства. Възбуждението, свойствено за един младежки конгломерат, бе кристализирало постепенно през последните два месеца от семестъра, преди Черната седмица, в две явно противоположни групи. Нормалната младеж, в Англия винаги консервативно настроена, макар и да не се отнасяше много сериозно към събитията, настояваше бурно за борба докрай и здраво натупване на бурите. Вал Дарти се числеше, естествено, към тази по-многобройна група. Прогресивната младеж, по-малобройна, но по-шумна може би, беше за прекратяване на войната и даване автономия на бурите. До Черната седмица групите бяха все пак недооформени, противоречията — неизострени и споровете — чисто академични. Джоли беше от тия, които не знаеха къде да се причислят. Частица от присъщата на Джолиън старши любов към правдата не му позволяваше да бъде едностранчив. Освен това в неговата среда на „първите“ имаше един младеж от сектата „Танцуващ Исус“ с крайно напредничави убеждения и голям личен чар. Джоли се колебаеше. Баща му също нямаше установени възгледи и при все че — както подобава на двайсетгодишен младеж — Джоли наблюдаваше зорко баща си, като търсеше недостатъци, които още могат да се поправят, той виждаше все пак у него внушителност, придаваща особен блясък на неговото верую на насмешлива търпимост. Всеизвестно е, разбира се, че хората на изкуството са хамлетовци; това не бива да се забравя, дори когато се преценява собствен, любим баща. Но личното мнение на Джолиън, че „да си пъхаш носа, дето не те искат“ (както бяха постъпили колонизаторите), а след това „да използваш положението, докато стъпиш на врата на хората, не е много прилично поведение“, все едно дали е основателно, или не, се харесваше на сина му, който държеше за благородството. От друга страна, Джоли не понасяше тия, които неговата страна наричаше „смахнати“, а групата на Вал — „самохвалковци“; така че когато чукна черната седмица, Джоли още се люшкаше. Първо… второ… трето… заредиха се злокобните поражения при Стормберг, Магерсфонтейн, Колонзо164. Упоритата английска душа откликна на първия удар с: „Имаме Метюен165!“, на втория — с „Имаме Бултър!“, после гнетящото униние се ожесточи. И Джоли си каза: „Не, дявол да го вземе! Трябва да сдрусаме тия простаци, все едно имаме ли, или нямаме право!“ Ако имаше възможност да узнае, щеше да види, че така мисли и баща му.

В следния неделен ден, последен от семестъра, Джоли бе поканен на гуляй от „един от първите“. След втората наздравица — „за Булър и за поражението на бурите“, пийнал порядъчно бургундско — той забеляза, че Вал Дарти, също поканен, го гледа ухилено и казва нещо на съседа си. Джоли беше сигурен, че говори нещо обидно за него. При все че беше последният младеж, който би пожелал да привлече вниманието или да предизвика скандал, той се изчерви и стисна устни. Необяснимата вражда, която изпитваше винаги към своя втори братовчед, се засили изведнъж. „Много добре! — каза си той; почакай малко, приятелю!“ Пийнал, според обичая на студентските гуляи, малко повече, отколкото трябва, щом се намери насаме с Вал, той го побутна по ръкава.

— Какво разправяше преди малко за мене?

— Нима не мога да казвам каквото си искам?

— Не.