Сага за Форсайтови

Малцината Форсайтови, които го бяха виждали, казваха, че бил пълен, едър мъж, не много висок, с тъмночервеникаво лице, посивели коси и съвсем малко следи от изтънченост, която повечето Форсайтови бяха наследили от съпругата на „Високомерния Досет“, хубавичка и нежна жена. Знаеха, че се интересувал необикновено много от войната, като още в самото начало набождал флагчета по картата; и всички се тревожеха какво ли ще стане, ако англичаните бъдат натикани в морето, дето ще му бъде почти невъзможно да набожда точно флагчетата. Що се отнася до въпроса доколко са му известни семейните събития и какво мисли за тях, малцина знаеха нещо повече от това, което казваше леля Естер, а именно, че е много разстроен. Затова за Форсайтови беше почти знамение, когато в неделя, след оттеглянето от Спайън Коп, влизайки един подир друг в салона забелязаха, че някой седи в единственото удобно кресло, гърбом към светлината, закрил долната част на лицето си със своята голяма ръка, и биваха посрещани със страхопочитателния шепот на леля Естер:

— Чичо ви Тимоти, мили.

Поздравът на Тимоти беше почти еднакъв към всички и не толкова изречен, колкото подхвърлен:

— Как сте? Как сте? Извинете, че не ставам.

Дошла бе Франси, младият Юстас бе пристигнал с автомобила си. Уинифред бе довела Имоджин и недоволството й от делото по възстановяване на съпружеските права се стопи от топлото семейно одобрение на записването на Вал във войската; Мериан Тюитимен донесе последни вести от Джайлс и Джес. Всички, включително лелите Джули и Естер, Никълъс младши, Юфимия и — представете си! — Джордж, дошъл заедно с Юстас, образуваха събрание, достойно за най-цветущите дни на рода. В малката гостна нямаше нито един празен стол, та дори се страхуваха да не дойде още някой.

След като неловкостта от присъствието на Тимоти се поизпари, заговориха за войната. Джордж запита леля Джули кога ще замине с Червения кръст и почти успя да я развесели; после се обърна към Никълъс:

— И Ник младши е също храбрец, нали? Кога ще се докара в каки178?

Никълъс младши се усмихна с мило неодобрение и каза нерешително, че майка му наистина много се тревожи.

— Чух, че „двамата Дромио“ заминавали — продължи Джордж, като се обърна към Мериан Тюитимен; — скоро ще ги последваме и ние. En avant!179 Форсайтови! Търкаляйте, замервайте, бийте! Кой ще караули180?

Леля Джули се засмя с глас. Тоя Джордж! Толкова е забавен! Дали Естер би донесла картата на Тимоти? Той ще им покаже тогава истинското положение.

Тимоти издаде звук, който бе изтълкуван като съгласие, и леля Естер излезе от стаята.

Джордж продължи да описва настъплението на Форсайтвата дружина, като се обръщаше към Тимоти така, сякаш чичо му беше фелдмаршал; а Имоджин, която вече нарече в ума си „хубава кобилка“, определи за полкова лавкаджийка. Стиснал цилиндър между коленете си, той започна да го удря с въображаеми палки за барабан. Това хрумване бе посрещнато по различен начин. Всички се смееха — на Джордж бе позволено всичко; но чувстваха, че той се „подиграва“ с рода; а това им се струваше неестествено тъкмо сега, когато родът щеше да даде пет-шест души в служба на кралицата. Джордж беше способен и да прекали; затова изпитаха облекчение, когато той стана, подаде ръка на леля Джули, отиде с войнишка походка до Тимоти, отдаде му чест, целуна с престорена пламенност леля си и каза:

— Много се радвам, мили татко! Да вървим, Юстас!

И излезе, последван от сериозния, неприветлив Юстас, който не се бе усмихнал нито веднъж. Смаяният глас на леля Джули: „Представете си! Дори не дочака картата! Не му се сърдете, Тимоти! Той си е такъв чудак!“, наруши настъпилото мълчание, а Тимоти свали ръка от устата си.

— Не знам накъде вървят работите! — обади се той. — Какви са тия приказки за заминаване нататък? Няма да победим така бурите.

Само Франси дръзна да запита:

— А как, чичо Тимоти?

— Това новоизмъдрено доброволчество носи само разходи… само изнасяне на пари от страната.

В същия миг леля Естер влезе с картата; държеше я като дете, болно от шарка. Разгърнаха я с Юфимия върху рояла — малък салонен „Колууд“, на който не бяха свирили, доколкото си спомняха, от тринадесет години, от лятото преди смъртта на леля Ан. Тимоти стана. Отиде до рояла и започна да разглежда картата; другите го наобиколиха.

— Ето — каза той, — това е днешното положение. Никак не е добро. Хм!

— Да — обади се Франси с дръзка решителност, — но как ще го промените, чичо Тимоти, без повече войници?

— Войници? — отвърна Тимоти. — Не ви трябват войници… само пилеят парите на държавата. Потребен е един Наполеон — той би решил въпроса за един месец.

— Ами ако го няма, чичо Тимоти?

— Тяхна работа — възрази Тимоти. — За какво поддържаме войска… само да лапа в мирно време ли? Трябва да се засрамят, щом стигнаха дотам да искат помощ от народа! Ако всеки си гледа работата, всичко ще върви както трябва.

Той се огледа и каза почти гневно:

— Доброволци… как не! Хвърляне пари на вятъра! А ние трябва да пестим. Да пазим силите си… Друг изход няма.