Сага за Форсайтови

А Соумс седя дълго на стола си — жертва на също така жестоко страдание — страдание от ревност, сякаш му бяха разкрили изведнъж, че този приятел има някакво предимство пред него и е изплел нова паяжина, за да му препречи изхода. „Означава ли това, че сте против мене?“ Той не бе получил никакъв отговор на тоя коварен въпрос. Феминист! Фразьор! „Не бива да насилвам събитията — помисли той, имам още малко време. Той няма да се върне в Париж, ако не ме излъга, разбира се. Ще чакам до напролет.“ Макар че сам не знаеше как пролетта би могла да му помогне, освен като засили мъката му. И като погледна към улицата, дето фигурите на минувачите се появяваха последователно от светлите кръгове под високите улични лампи, той помисли: „Всичко изглежда безполезно… всичко изглежда безцелно. Самотен съм… там е цялата беда.“

Затвори очи и веднага му се стори, че вижда Айрин в тъмната уличка зад някаква църква… Обърна се, както вървеше, и зърна блясъка в очите, бялото чело под тъмната шапчица със златисти пайети и спуснат отзад дълъг воал. Отвори очи… толкова ясно я бе видял! Долу вървеше жена, но не тя! Не, съвсем не тя!

Ето ме

Тоалетите на Имоджин за първия й сезон в обществото поглъщаха през целия март вниманието на майка й и кесията на дядо й. С форсайтовска упоритост Уинифред се стремеше към съвършенството. Това отвличаше мисълта й от бавно наближаващата церемония, която щеше да й даде една съмнително желана свобода; отвличаше я и от мисълта за сина й и за бързо приближаващото му заминаване на бойното поле, откъдето известията бяха все така заплашителни. Като пчели, кацащи трудолюбиво по цветята, или като пъргави стършели, които прелитат между изкласили есенни треви, самата тя и „дъщеричката й“, висока колкото майка си и почти със същата гръдна обиколка, сновяха из магазините по Хановер Скуеър и Бонд Стрийт да разглеждат и опипват платове. Десетки млади жени с поразителна осанка и прекрасна походка минаваха пред Уинифред и Имоджин в най-нови „модели“. Моделите — „съвсем нови, мадам, последна дума на модата“, — които двете жени неохотно отказваха, биха запълнили цял музей; а моделите, които бяха принудени да купят, почти изпразниха касата на Джеймс. Уинифред чувстваше, че не трябва да върши нещата наполовина, ако желае това първо появяване на дъщеря й в обществото да мине непомрачено и с явен успех. Собственото им търпение, с което поставяха на изпитание търпението на безличните създания, пристъпващи плавно пред тях, можеше да се прояви само от същества, движени от дълбока вяра. За Уинифред то беше преклонение пред любимата й богиня — модата, ревностно като преклонение на католичка пред светата Дева; за Имоджин преживяването също не беше неприятно — тя си беше и без това хубавичка и ласкателствата я следваха навред: с една дума, беше много „забавно“.

На 20 март следобед, след като почти опразниха магазин „Скайуорд“, решиха да подкрепят силите си у „Кермел и Бейкър“; хапнаха шоколад със сметана и си тръгнаха към къщи по Бъркли Скуеър в една почти пролетна привечер. Щом отвориха вратата (неотдавна боядисана във светломасленозелено — нищо не бе пропуснато за блестящия дебют на Имоджин), Уинифред се спря да погледне в сребърния поднос дали някой й е оставил картичката си и изведнъж ноздрите й трепнаха неволно. Какъв беше този парфюм?

Имоджин бе грабнала вече изпратения от библиотеката роман и го прелистваше с внимание. Малко рязко, поради странното чувство, което я бе обзело, Уинифред каза:

— Вземи книгата със себе си, мила, и иди да си отпочинеш преди вечеря.

Имоджин тръгна по стълбите, като продължаваше да чете. Щом чу, че вратата на стаята й хлопна, Уинифред си отдъхна. Пролетта ли дразнеше нервите й… пробуждайки тъга по „палячото“, въпреки разума и оскърбеното й достойнство? Миризма на мъж! Слаб дъх на пури и лавандула, какъвто не бе усетила от оная вечер в началото на есента, когато го бе нарекла „невъзможен“. Откъде идваше този дъх… призрачен ли беше… обикновен далечен спомен! Тя се огледа. Нищо… никаква вещ, ни най-малкото безредие в хола или в трапезарията. Халюцинация на обонянието… измамна, тъжна, глупашка! В сребърния поднос имаше нови визитни карти, две на „Мистър и мисис Поугейт Том“, а над тях — една на „Поугейт Том“. Тя ги подуши, но те имаха само обикновения строг мирис на хартия. „Трябва да съм уморена — помисли тя; ще ида да си полегна.“ Гостната горе беше тъмна, очаквайки нечия ръка да я освети за вечерта; и Уинифред продължи към спалнята си. Тук завесите бяха също полуспуснати и беше почти тъмно, защото часът беше почти шест. Уинифред свали палтото си. Пак този парфюм!… И застана като закована до кревата. Нещо тъмно се надигна от кушетката в най-отдалечения ъгъл. Една дума, изразяваща винаги ужас в техния дом, се изплъзна из устните й:

— Господи!

— Аз съм… Монти — обади се един глас.