Сага за Форсайтови

Стиснала с една ръка таблото на кревата, Уинифред протегна другата и завъртя ключа на лампата над тоалетната масичка. Съпругът й се появи в самия ръб на светлинния кръг, откроявайки се оттам, където би трябвало да бъде липсващата златна верижка на часовника, до тъмнокафявите обуща… все така елегантни, само че с разпрани носове. Гърдите и лицето оставаха в сянка. Беше несъмнено отслабнал… или може би така изглеждаше от осветлението? Той пристъпи, осветен сега от върха на обущата до темето на тъмнокосата глава… положително вече посивяла! Бузите бяха потъмнели, хлътнали; черните мустаци не бяха вече дръзки, а само язвително насмешливи; по лицето имаше бръчки, каквито не бе виждала досега. Вратовръзката беше без карфица. Костюмът му… да, знаеше го… но колко измачкан и изтъркан! Тя загледа отново върха на обущата. Нещо огромно и неуловимо го бе „връхлетяло“, повалило, смазало, раздрусало и одрало. Тя остана така, безмълвна, неподвижна, загледана в разпраната обувка.

— Ето ме — каза той. — Получих писмото и се върнах.

Уинифред започна да диша тежко. Тъгата по съпруга, пробудена от тоя парфюм, се бореше с нова ревност, по-мъчителна от досегашната. Ето го… тъмна, подгонена сянка на някогашния пригладен, нахален Дарти! Каква сила бе извършила това… Бе го изстискала като портокал… Оная жена!

— Върнах се — повтори той. — Страшни неща преживях, ей богу! Пътувах в трета класа. Нямам нищо друго, освен това, което е на мене, и оная чанта.

— У кого е другото? — извика Уинифред, опомнила се изведнъж. — Как дръзна да се върнеш? Знаеше, че писмото ти бе изпратено, за да послужи за развод. Не се приближавай!

Те стояха един срещу друг, от двете страни на голямото легло, където години подред бяха прекарвали заедно своите нощи. Не веднъж, да… не веднъж тя бе пожелавала да се върне. Но сега, когато се бе върнал, изпита пак същото студено, ужасно озлобление. Той вдигна ръка към мустаците си, но не ги засука по стария си навик, само ги подръпна надолу.

— Господи! — промълви. — Ако знаеш какво преживях!

— Радвам се, че не зная.

— Добре ли са децата?

Уинифред кимна.

— Как влезе?

— Отворих си с моя ключ.

— Значи, прислужничките не знаят! Не можеш да останеш тук, Монти.

Той се засмя горчиво.

— А къде?

— Където желаеш.

— Слушай, погледни ме! Онази… онази проклетница…

— Ако я споменеш — извика Уинифред, — отивам веднага на Парк Лейн и няма вече да се върна.

Той направи изведнъж нещо съвсем просто, но така необичайно за него, че тя се трогна. Затвори очи. Сякаш искаше да каже: „Така е. Мъртъв съм за всички.“

— Можеш да пренощуваш в стаята си — каза тя; — Вещите ти са все още там. В къщи е само Имоджин.

Той се облегна на кревата.

— Да, всичко е в твои ръце! — Той стисна и изви своите. — Какво не преживях. Няма защо да удряш много силно… не си струва труда. Наплашен съм; наплашен съм, Фреди.

Някогашното галено име, изоставено години наред, накара Уинифред да изтръпне.

„Какво да правя? — помисли тя. — Господи! Какво да го правя?“

— Имаш ли цигари?

Подаде му цигара от кутийката, която държеше за себе си, когато не можеше да заспи, и му я запали. С тази постъпка си възвърна спокойната деловитост.

— Вземи една топла вана. Ще ти оставя дрехи в твоята баня. Ще поговорим после.

— Добре! — съгласи се той и тръгна към вратата. Движенията му дори бяха други — като на човек, който е загубил илюзиите си и се съмнява дали си струва труда изобщо да се движи.