Сага за Форсайтови

Уинифред се усмихна. Всички щяха да започнат сега да я съветват ту за едно, ту за друго, тя знаеше вече какво ще направи: просто нищо. Чувството, че все пак бе донякъде победила, запазила бе своята собственост, я завладяваше все повече и повече. Не! Ако иска да го накаже, може да стори това и у дома си, без никой да узнае!

— А сега — продължи Емили — ела да отидем спокойно в трапезарията… ще останеш на вечеря с нас. А за баща ти… остави аз да му кажа.

Докато Уинифред отиваше към вратата, майка й щракна електрическия ключ и едва тогава забелязаха бедата, която ги чакаше в коридора.

Привлечен от светлината в стаята, която никога не осветяваха, Джеймс стоеше загърнат в кафявия си шал от камилска вълна, под който ръцете му не се виждаха, така че сребристата глава изглеждаше отделена с някакво пусто просто пространство от нозете в модни панталони. Стоеше, повече от всякога приличен на щъркел, с такова изражение, сякаш виждаше огромна жаба, която не ще може да глътне.

— Какво става? — запита той. — „Аз ще кажа на баща ти!“ Никога нищо не ми казвате.

Емили не намери какво да отговори. Този път Уинифред отиде към него, сложи ръце на загърнатите му безпомощни рамене и го успокои:

— Монти не е фалирал, татко. Чисто и просто се върна.

И тримата очакваха да се случи нещо ужасно; успокояваше ги само това, че Уинифред го държеше, но те не знаеха какви дълбоки корени има този приличен на призрак стар Форсайт. Линията между обръснатата горна устна и брадичката се поизкриви, бузите между дългите сребристи бакенбарди се посгърчиха. И Джеймс каза с достойно самообладание:

— Той ще ме довърши. Знаех си, че ще стане така.

— Не бива да се тревожиш, татко — отвърна спокойно Уинифред. — Ще го накарам да се държи както трябва.

— О! — изохка Джеймс. — Махнете това нещо! Топло ми е.

Свалиха шала. Той се обърна и тръгна с твърди крачки към трапезарията.

— Не искам супа — заяви на Уормсън, преди да седне. Всички заеха местата си, Уинифред все още с шапка; Уормсън постави четвърти куверт. Когато той излезе, Джеймс запита:

— Какво донесе?

— Нищо, татко.

Джеймс загледа в лъжицата отражението на собственото си лице.

— Развод! — промърмори той. — Глупости! Къде ми беше умът! Трябваше да му предложа някаква издръжка, при условие да не се връща в Англия. Ще идеш да му предложиш това, Соумс!

Предложението изглеждаше толкова разумно и просто, че Уинифред сама се изненада от отговора си:

— Не, нека остане, щом се е върнал; ще трябва само да се държи прилично… нищо повече!

Всички я погледнаха. Всеизвестно беше, че Уинифред е смела жена.

— Кой знае… — започна Джеймс — с какви главорези е бил там! Потърси и му прибери револвера! И не си лягай без оръжие. Трябва да вземеш Уормсън у вас. Пък аз ще го видя лично утре.

Всички се трогнаха от това изявление; Емили каза успокоително:

— Правилно, Джеймс; не бива да допуснем никакви глупости.

— О! — промълви мрачно Джеймс. — Нищо не се знае.

Влизането на Уормсън, който донесе рибата, отклони разговора.

Когато, веднага след вечеря, Уинифред отиде да целуне баща си за лека нощ, той я погледна така въпросително и отчаяно, че тя вложи в гласа си цялото спокойствие, което можа да намери в себе си.

— Всичко е наред, мили татко, не се тревожи; не ми трябва никой… той е съвършено безобиден. Ще се тревожа, само ако ти се вълнуваш. Лека нощ, бог да те пази!

Джеймс повтори думите „Бог да те пази!“ така, сякаш не ги разбираше напълно, а погледът му я изпрати до вратата.

Тя се прибра у дома си преди девет и отиде право горе.

Дарти лежеше в своята стая, преоблечен от глава до пети, с тъмносин костюм и лачени пантофки; скръстил бе ръце над главата си, от устата му се подаваше угаснала цигара.

Уинифред си припомни — странно и смешно! — цветята в сандъчетата на прозореца, повехнали след горещ летен ден; полегнали или, по-точно, изправили отново стъбълца, изгорели, но все пак отдъхнали след залеза на слънцето. Роса бе освежила сякаш и опарения й съпруг.

Той запита без сили:

— Предполагам, че си била на Парк Лейн. Как е старият?

Уинифред не можа да се сдържи и отвърна горчиво:

— Не е умрял още.

Той трепна, съвсем явно трепна.

— Слушай, Монти — заяви тя, — не ще допусна никой да го тревожи. Ако не възнамеряваш да се държиш прилично, можеш да си вървиш, откъдето си дошъл, да отидеш, където щеш. Вечеря ли?

— Не.

— Искаш ли да вечеряш?

Той сви рамене.

— Имоджин ми предложи вече. Не пожелах да вечерям.

— Имоджин! — Във вълнението си Уинифред я бе забравила.

— Видя я, значи! Какво каза тя?

— Целуна ме.

Уинифред видя с дълбоко огорчение как насмешливото мургаво лице се проясни. „Да — помисли тя, — държи на нея, а мене не иска и да ме знае.“

Погледът му блуждаеше из стаята.

— Знае ли? — запита той.

Уинифред разбра изведнъж: ето оръжието, което й трябваше! Той не искаше децата да узнаят.

— Не. Знае само Вал. Другите не знаят; знаят само, че си заминал.

Чу, че той въздъхна с облекчение.

— Но ще узнаят — каза твърдо тя, — ако ми дадете повод за това.

— Добре — промълви той. — Удряй! И без това съм повален!

Уинифред се приближи към леглото.