Сага за Форсайтови

В този конфликт на вкусове жената беше победена. Както в борбата между сакси и келти, все още продължаваща в страната, на по-впечатлителния и възприемчив темперамент бе наложена една общоприета надстройка.

Така къщата бе заприличала твърде много на стотици други къщи със същите високи претенции и бе станала „Очарователният малък дом на Соумс Форсайт, нещо неповторимо, мила… действително елегантно!“

Вместо Соумс Форсайт можете да кажете Джеймс Пибоди, Томас Аткинс, Имануил Спаньолети, всъщност кое да е име на всеки лондончанин от висшата буржоазия с претенции за добър вкус; и макар че обстановката да изглежда различна, фразата е вярна.

Вечерта на 8 август, една седмица след експедицията до Робин Хил, в трапезарията на този дом — „нещо неповторимо, мила… действително елегантно!“ — Соумс и Айрин бяха седнали да вечерят. Топла вечеря в неделен ден беше изтънченост, присъща на тоя дом, както и на много други. Наскоро след женитбата си Соумс издаде нареждане: „Прислугата трябва да ни сервира топло ядене в неделя… когато няма друга работа, освен да свири на акордеон.“

Този обичай не предизвика революция. Защото — твърде неприятен знак за Соумс — прислугата беше привързана към Айрин, която — противно на всяка благоразумна традиция — им признаваше сякаш правото и те да имат своите човешки слабости.

Щастливите съпрузи седяха не един срещу друг, а под прав ъгъл, пред великолепна маса от полиестер; вечеряха без покривка на масата — друга модна изтънченост — и не бяха си продумали досега.

На вечеря Соумс обичаше да говори за работата или покупките си и мълчанието на Айрин през това време не го тревожеше. Но тази вечер му се струваше невъзможно да заговори. Решението за строежа бе потискано цяла седмица в съзнанието му и той реши най-после да й го каже.

Вълнението, което изпитваше при мисълта за това съобщение, го дразнеше: не беше редно да изпитва такова чувство — нали мъжът и жената са едно същество? Тя не бе го погледнала нито веднъж, откакто бяха седнали, и той се питаше за какво ли мисли през цялото време. Тежко беше мъжът да работи като него, за да печели за жена си — и при това с неговата мъка в сърцето, — а тя да седи край него и да гледа… да гледа, сякаш стените на къщата ще ги смажат ей сега. Това би било достатъчно, за да накара всеки мъж да стане и да напусне трапезата.

Светлината от лампата с розов абажур падаше върху врата и ръцете й — Соумс държеше тя да вечеря в деколтирана рокля, това му вдъхваше неизразимо чувство на превъзходство над множеството негови непознати, чиито жени се задоволяваха за вечеря в дома си с хубава, но не деколтирана рокля или обикновен тоалет за чай. Под тая розова светлина кехлибарените коси и светлата кожа контрастираха странно с тъмнокафявите очи.

Можеше ли човек да притежава нещо по-красиво от тази тъмна обедна маса с ярките нежни многолистни рози, рубинените чаши и старинните сребърни прибори; можеше ли човек да притежава нещо по-прекрасно от жената, седнала пред тях? Признателността не беше форсайтовска добродетел; изпълнени със здравомислие и увлечени в надпревара, те нямаха време за признателност; затова Соумс изпитваше само едно почти болезнено ожесточение, че не притежава тази жена така, както има право, че не може да протегне към нея ръка както към розата, да откъсне листата й едно подир друго, да вдъхне най-съкровените тайни на сърцето й.

От другите си притежания, от своите сбирки, сребро, картини, къщи, влогове той изпитваше тайно, съкровено чувство; от нея не получаваше нищо.

Във въздуха на неговия дом витаеше зловещо предзнаменование. Деловият му нрав отричаше тайнственото предупреждение, че тя не е била създадена за него. Той се бе оженил за тази жена, завладял я бе, направил я бе своя собственост и намираше, че е противно на най-висшия закон — закона за владението — да не може да притежава тялото й, ако изобщо притежаваше и него, нещо, в което започваше да се съмнява. Ако някой го запиташе дали желае да притежава душата й, въпросът би му се сторил смешен и сантиментален. Но желаеше, а предзнаменованието казваше, че няма никога да я получи.

Айрин беше винаги мълчалива, безстрастна, изтънчено враждебна; сякаш се страхуваше да не би с някоя дума, движение или знак да му даде повод да мисли, че го обича и той се питаше: „Вечно ли ще бъде така?“

Като у повечето читатели на романи от неговото поколение (а Соумс много четеше романи), литературата бе изопачила представата му за живота; и той беше убеден, че любовта е само въпрос на време. Съпругът винаги спечелва последен любовта на жена си. Дори в случаите — той обичаше тоя вид книги, — които свършваха трагично, жената умираше винаги с трогателно разкаяние на устни, или, ако умираше съпругът — пренеприятна мисъл! — хвърляше се върху мъртвеца, обзета от безутешни угризения.