Сага за Форсайтови

Подир известно време Соумс отиде в гостната и надникна през прозореца.

Жена му седеше неподвижно в сянката на японския навес, дантелата върху белите рамене се полюляваше от леко движение на гърдите.

Но от тази мълчалива жена, която седеше неподвижно в полумрака, лъхаха топлота, скрита пламенност, сякаш цялото й същество започваше да се вълнува и в глъбините му наставаше промяна.

Той се върна незабелязан в трапезарията.

Джеймс разузнава

Решението на Соумс да строи се узна твърде скоро от целия род и предизвика вълнение, каквото може да се очаква сред Форсайтови при всяко решение, свързано с имот.

Това стана не по негова вина, защото той беше решил, че никой не трябва да узнае. Зарадваната Джун бе казала на мисис Смол, при условие тя да сподели новината само с леля Ан… защото смяташе, че милата старица ще се зарадва! А леля Ан от доста време пазеше стаята.

Мисис Смол веднага съобщи това на леля Ан, която се усмихна, както лежеше, и каза с ясния си, но неуверен старчески глас:

— Много хубаво е за милата Джун; но надявам се, че ще внимават… Тази работа е много опасна!

Когато остана отново сама, лицето й потъмня като облак, предвещаващ дъждовно утро.

През тия дни, прекарани в легло, тя не преставаше да презарежда волята си; това личеше и по лицето й, по непрекъснатото стискане на устните.

Горкичката Смитър, която й прислужваше още от младини и за която казваха: „Смитър ли… добро момиче… но много мудно!“, горкичката Смитър изпълняваше всяка сутрин с безукорна точност отдавна установената върховна церемония при обличането на леля Ан: изваждаше от бялата кутия за панделки гладките посивели букли, емблема на личното достойнство на леля Ан, предаваше ги в ръцете на господарката си и обръщаше гръб.

Всеки ден лелите Джули и Естер идваха да докладват за Тимоти, да кажат какви вести има от Никълъс, успяла ли е Джун да склони Джолиън старши да ускорят женитбата, щом Босини ще строи къща на Соумс, наистина ли жената на младия Роджър… очаква дете, успешна ли е била операцията на Арчи, какво е направил Суидин с празната къща на Уигмор Стрийт, чийто наемател бе загубил всичките си пари и бе постъпил толкова лошо към него; а най вече за Соумс; дали Айрин все още… настоява за отделна стая? И всяка сутрин Смитър слушаше: „Днес подир обяд ще сляза, Смитър, към два часа. Ще трябва да ме отведете под ръка след толкова дни, прекарани на легло!“

Като разказа новината на леля Ан, мисис Смол я съобщи строго поверително на мисис Никълъс, която се отнесе за потвърждение към Уинифред Дарти, защото предполагаше, че Уинифред като сестра на Соумс, ще знае всичко. По този път вестта стигна в съответното време до ушите на Джеймс. И твърде много го развълнува.

— Никой нищо не ми казва — оплака се той. И вместо да отиде при Соумс, от чиято мълчаливост се боеше, взе чадъра си и се отби у Тимоти.

Намери там мисис Смол и Естер (на нея бяха разправили… можеха да й имат доверие, защото тя смяташе, че е страшно уморително да приказва), готови и дори очакващи с нетърпение да говорят за новината. Според тях Соумс беше постъпил много мило, като бе поверил строежа на мистър Босини, но и може би малко рисковано. Как го бе нарекъл Джордж? Пирата! Смешно име! Но Джордж си е бил винаги чудак! Както и да е, парите щяха да останат в рода… Лелите смятаха вече мистър Босини за човек от същия род, колкото странно и да изглеждаше това.

Тук Джеймс ги прекъсна:

— Никой не го познава. Не виждам защо Соумс се е спрял на тоя млад човек. Няма да се изненадам, ако е станало по внушение на Айрин. Ще говоря с…

— Соумс казал на мистър Босини — обади се леля Джули, — че не иска да се споменава тоя въпрос. Сигурно ще му е неприятно да се говори за него и ще бъде много недоволен, ако Тимоти научи, както…

Джеймс сложи ръка зад ухото си.

— Какво? — попита той. — Почнах съвсем да оглушавам. Просто не чувам какво ми казват. Емили я заболя пръст на крака. И до края на месеца не можем да заминем за Уелс. Все ще се случи нещо!

Узнал каквото му трябваше, той си взе шапката и си отиде.

Беше прекрасен следобед. Джеймс тръгна през парка към дома на Соумс, където възнамеряваше да вечеря, защото болният крак на Емили я задържаше в леглото, а Рейчъл и Сисили бяха на гости извън града. Спусна се от Бейзуотър Роуд по Роу35 към Найтсбридж Гейт, през пасбище с ниска изгоряла трева, изпъстрено с почернели овце, насядали двойки и незнайни скитници, прострени по очи, като трупове по бойното поле.

Вървеше бързо, с наведена глава, без да поглежда ни наляво, ни надясно. Изгледът на тоя парк, средище на собственото му бойно поле, дето беше воювал цял живот, не пробуди никаква мисъл или предположение в съзнанието му. Тези трупове, захвърлени тука от стягата и шума на борбата, влюбените двойки, долепили лица за час безгрижно блаженство, изтръгнато от еднообразния всекидневен труд, не пробуждаха никакви представи в ума му; изживял бе тоя вид въображение; и бе навел нос като овца — само към пасбището, по което пасе.