Сага за Форсайтови

Създаден от такава здрава физиологическа смес, та мислеше, че ще умре, ако го заболи ухо, той посрещаше случайните заболявания на жена си и децата си като лични оскърбления, като нарочни намеси на провидението, решило да наруши душевното му спокойствие; но не вярваше в болестите на хората извън тесния му семеен кръг и винаги ги уверяваше, че те се дължат само на нехайно отношение към черния дроб.

Неизменното му изказване в такива случаи беше: „Какво друго могат да очакват? И аз щях да имам същата болест, ако не се пазех!“

Когато отиваше тази вечер у Соумс, той чувстваше, че животът е суров към него. Емили я болеше пръст на крака, а Рейчъл се шляеше някъде из околността; никой не му съчувстваше. Ан беше болна — той не се надяваше, че ще изкара лятото: три пъти беше ходил да я види, но тя все не беше в състояние да го приеме! А това хрумване на Соумс да строи къща… и то трябваше да се проучи. Колкото до тревогата с Айрин, не знаеше какво може да излезе от това… всичко можеше да се очаква!

Той влезе на Монпелие Скуеър 62 с дълбокото убеждение, че е нещастен.

Беше вече седем и половина и Айрин, облечена за вечеря, седеше в гостната. Беше в златистата си рокля, защото, след като се бе явила с нея на вечеря soirée39 и бал, можеше да я носи вече само в къщи. От деколтето се спускаше на вълни скъпа дантела, която прикова веднага очите на Джеймс.

— Откъде правиш покупките си? — запита раздразнено той. — Нито веднъж не съм видял Рейчъл и Сисили да имат поне малко от твоята елегантност. Това валансе40 е просто недействително!

Айрин се приближи, за да му докаже, че не е.

Въпреки волята си Джеймс почувства чара на почтителното й държане, на лекия упойващ парфюм, който лъхаше от нея. Но никой самоуважаващ се Форсайт не се предава изведнъж, затова той добави, че не знае… но предполага, че тя харчи доста пари за облекло.

Гонгът удари, Айрин пъхна под лакътя му бялата си ръка и го поведе към трапезарията. Настани го вляво от себе си, дето седеше обикновено Соумс. Светлината падаше там слабо, така че постепенното угасване на деня нямаше да му пречи; и му заговори веднага за самия него.

Джеймс се промени веднага като узрял на слънце плод; чувстваше се като човек, когото милват, хвалят и глезят, и то без каквато и да е милувка или похвала. Харесваше му всяко поднесено ядене — у дома си не можеше да изпита никога същото чувство. Не помнеше откога не бе пил с такова удоволствие чаша шампанско, а като попита за марката и цената, откри с изненада, че е същото, от което той имаше големи запаси, но не го харесваше, и веднага реши да уведоми доставчиците си на вина, че са го измамили.

Вдигна поглед от трапезата и забеляза:

— Много красиви неща има у вас. Колко дадохте за тази захарничка? Трябва да е много скъпа.

Особено удоволствие изпитваше от картината отсреща, която им бе подарил.

— Нямах представа, че е толкова хубава! — каза той.

Когато станаха да минат в гостната, Джеймс тръгна съвсем близо до Айрин.

— Това се казва истинска лека вечеря — промълви той, като дишаше с удоволствие над рамото й, — нищо тежко, нито прекалено френско. Вкъщи не мога да получа такова нещо. Плащам на готвачката Шейсет лири на година, а не може да ми поднесе такава вечеря!

Не беше споменал досега за къщата; не го стори и когато Соумс, под предлог, че има работа, се извини и се прибра в стаята на горния етаж, където държеше картините си.

Джеймс остана сам със снаха си. В него пламтеше още топлината на виното и на един първоразряден ликьор. Той изпитваше искрена сърдечност към нея. Тя беше наистина привлекателно същество: слушаше и сякаш разбираше какво й говориш; докато приказваше, той продължаваше да разглежда фигурата й — от бронзовоцветните й обуща до вълнистите златни коси. Тя седеше леко наклонена назад в кресло стил ампир, опряла до горния му край само раменете си, с изправена гъвкава снага… необлегната от кръста нагоре, олюляваща се при всяко мръдване, готова сякаш да влети в обятията на любим. Устните й се усмихваха, очите и бяха полупритворени.

Усетил може би опасност в чара на нейното държане или подари умора от храносмилането, Джеймс внезапно онемя. Не си спомняше да е оставал някога насаме с Айрин. И, докато я гледаше, изпита странно чувство, че се е озовал пред нещо необикновено и чуждо. За какво мислеше тя, облегната така в креслото?

Когато заговори, гласът му прозвуча някак рязко, сякаш го бяха събудили от приятен сън.

— Какво правиш по цял ден? — запита той. — Никога не идваш в Парк Лейн.

Тя не се опита да се оправдае и Джеймс не я погледна. Не искаше да повярва, че наистина ги отбягва — това би му навяло твърде неприятни мисли.

— Може би нямаш време — каза той. — Постоянно си с Джун. А за нея е добре да я придружаваш, когато е с оня младеж. Казват, че не се свъртала вкъщи; на чичо ти Джолиън сигурно не му е приятно да го изоставят толкова често сам. Разправят, че била постоянно тук. Какво ще кажеш за Босини? Смяташ ли, че е човек с воля? Според мен изглежда нерешителен. Струва ми се, че ще го сложи под чехъл.