Сага за Форсайтови

И така, той мина тоя ден през Сейнт Джонс Уд в златистото сияние, обляло малките кръгли акации пред къщичките, в слънчевия ден, който пируваше над малките градинки; и гледаше с любопитство наоколо. Защото никой Форсайт не минаваше през тия места без явно неодобрение и скрито любопитство.

Файтонът му спря пред малка къща с особен тъмносив цвят, който свидетелстваше за отдавнашна липса за съприкосновение с боя. Беше с голяма външна порта и селски вид.

Той слезе напълно спокоен от файтона, като държеше съвсем изправена голямата си глава с увиснали мустаци и побелели коси, които се подаваха изпод преголемия му цилиндър; погледът му беше твърд, малко гневен. Дотук ли трябваше да стигне!

— В къщи ли е мистър Джолиън Форсайт?

— О, да, сър… За кого трябва да известя, ако обичате, сър?

Джолиън старши не се сдържа да не смигне дяволито на малката прислужница, докато казваше името си. Такова смешно жабче му се стори тя!

И тръгна подир нея през тъмния хол към малката гостна с две отделения и покрити с кретон мебели, където прислужницата му предложи стол.

— Всички са в градината, сър; ако бъдете така добър да седнете, ще отида да им кажа.

Джолиън старши седна на покрития с кретон стол и се огледа наоколо. Цялата стая му се стори… би казал, жалка; всяко нещо тук показваше — не можеше да каже точно с какво — бедност или, най-малко, мъчно свързване на двата края. Доколкото можеше да види, нито една мебел не струваше повече от пет лири. Отдавна избелелите стени бяха украсени с акварелни скици; по тавана се виеше дълбока пукнатина.

Тия къщици бяха все стари второкласни постройки. Предполагаше, че наемът е под сто лири годишно; усети, че страда повече, отколкото би могъл да признае, от мисълта, че един Форсайт — и то собственият му син — живее в такава къща.

Прислужничката се върна. Би ли желал да отиде в градината?

Джолиън старши излезе през стъклената врата. Докато слизаше по стъпалата, забеляза, че се нуждаят от боядисване.

Джолиън младши, жена му, двете деца и кучето Балтазар седяха под една круша.

Той тръгна към тях и това беше най-храбрата постъпка в живота на Джолиън старши; но нито един мускул по лицето му не трепваше, нито едно нервно движение не го издаваше. Той гледаше твърдо неприятеля с дълбоките си очи.

През тези две минути той прояви до съвършенство цялото подсъзнателно здравомислие, равновесие и жизненост, които превръщаха него и толкова други от същата класа в живец на нацията. Водейки бездушно своите дела, пренебрегвайки всичко останало, те бяха въплъщение на неповторимия индивидуализъм, породен у англичанина от естествената усамотеност на живота в неговата страна.

Балтазар помириса подгъва на панталоните му; този дружелюбен и безочлив мелез — резултат от връзката на руски пудел с фокстериер — умееше веднага да надуши необикновеното.

След странните приветствия Джолиън старши седна в един плетен стол, а двете му внучета, застанали едно срещу друго до коленете му, го гледаха мълчаливо, защото не бяха виждали досега толкова стар човек.

Не си приличаха, сякаш признаваха по този начин различията, наложени им от обстоятелствата, при които се бяха родили. Джоли, детето на греха, с топчесто лице, вчесани назад светли коси и трапчинка на брадичката, имаше упорито, но любезно изражение и очи на Форсайт; малката Холи, родена след брака, беше мургава, сериозна душица, със сивите замислени очи на майката.

След като обиколи трите лехички, за да подчертае безкрайното си презрение към света изобщо, Балтазар се настани срещу Джолиън старши, завъртя естествено завитата към гърба опашка и го загледа, без да мигне.

Чувството, че всичко тук е дребно, жалко, не напусна Джолиън старши и в градината — плетеният стол скърцаше под тежестта му, цветните лехи изглеждаха „повехнали“, по-нататък котките бяха проправили пътека покрай опушения зид.

Докато той и внуците му се оглеждаха взаимно с особено доверчиво любопитство, присъщо на най-младите и най-старите, Джолиън младши наблюдаваше жена си.

Слабото й овално лице с хоризонтални вежди и големи очи бе поруменяло. Косата, пригладена назад на високи изящни вълни, беше посивяла като неговата и тези посивели коси придаваха мъчителна трогателност на внезапното й изчервяване.

Изражението й — което не бе виждал досега, което бе скривала винаги от него — беше изпълнено с тайни огорчения, копнежи и страхове. Очите гледаха измъчено под трепкащите клепки. Не продумваше.

Разговорът се поддържаше само от Джоли; той имаше много съкровища и бързаше да съобщи това на непознатия приятел с големите мустаци и ръце със сини жили, седнал с кръстосани нозе като баща му (привичка, която и той се мъчеше да придобие); но тъй като беше Форсайт — макар и само седемгодишен, — не спомена това, което му беше най-скъпо в момента: лагер с войници на една витрина, който баща му бе обещал да му купи. Това му се струваше без съмнение много ценно нещо и можеше да изкуси провидението, ако го споменеше.

А слънцето огряваше през листата тази групичка от три поколения, събрани спокойно под крушата, отдавна вече престанала да дава плод.