Сага за Форсайтови

Обществото — ония бъбриви вещици и маймуни — се бе забавлявало да обсъжда собствената му кръв и плът! Разни там старци! Той тупна с чадъра в земята, сякаш искаше да го забие в сърцето на нещастниците, дръзнали да отхвърлят сина му и сина на тоя син, чрез когото щеше да продължи собственият му живот!

Заби безмилостно чадъра: нима сам той не бе следвал цели петнайсет години това поведение на обществото… едва днес му измени!

Спомни си Джун, покойната й майка, всичко станало тогава, цялото отдавнашно огорчение! Жалка история!

Много време мина, докато стигне до Станхоп Гейт, защото — от вродена опакост, — тъй като се чувстваше извънредно уморен, вървя през цялото време пеш.

Изми ръцете си на умивалника долу и влезе да дочака вечерята в трапезарията — единствената стая, която използваше, когато Джун не беше в къщи: така се чувстваше по-малко сам. Вечерният вестник не бе пристигнал още, а „Таймс“ бе вече прочел — следователно нямаше какво да прави.

Стаята беше в задната част на къщата. Той не обичаше кучетата, но дори едно куче би било другар. Обикаляйки стените, погледът му се спря на картината „Холандски рибарски лодки при залез“, шедьовърът на неговата художествена сбирка. Не й се зарадва. Затвори очи. Колко самотен беше! Знаеше, че не бива да се оплаква, но не можеше да се въздържи: беше слаб… винаги беше слаб… без нито капка мъжество! Така си мислеше той.

Икономът дойде да сложи вечеря и като помисли, че господарят му е заспал, вършеше всяко движение с крайна предпазливост. Той беше не само с брада, но и с мустаци, а това бе предизвикало сериозни недоумения в съзнанието на мнозина членове в рода, особено у тия, които бяха учили като Соумс в държавни училища и бяха свикнали с повече изисканост в тия неща. Можеше ли наистина да бъде този човек иконом? По-духовитите го наричаха „нонконформистът41 на чичо Джолиън“. А всеизвестният шегобиец Джордж го бе нарекъл Сенки.42

Джолиън старши го наблюдаваше, преструвайки се на заспал. Този приятел беше подлизурко — винаги го бе смятал за подлизурко, — който гледаше само да претрупа как да е работата си и да излезе да залага на надбягвания, да иде при жена си или кой знае още къде! Мързеливец! При това дебел. И не искаше да знае за господаря си!

Но, въпреки волята си изпадна изведнъж в един от ония мигове на философстване, които го отличаваха от всички останали Форсайтови.

Защо би трябвало всъщност да го е грижа? Не му плащаше за това; защо трябва да го очаква тогава? На тоя свят можеш да очакваш обич само ако плащаш за нея. На оня може да е другояче… Не знаеше и не можеше да каже как е! И пак затвори очи.

Икономът продължаваше неспирно и безшумно да се труди, като вадеше каквото му трябва от различните отделения на бюфета. Винаги се стараеше да е гърбом към Джолиън старши — по този начин действията му изглеждаха по-малко неприлични; от време на време духваше скришом върху някой сребърен прибор и го изтриваше с парче шведска кожа. Позамисли се сякаш за количеството на виното в каните, после ги занесе внимателно на масата, като ги държеше доста високо, спуснал покровителствено над тях голямата си брада. След като свърши, постоя цяла минута да гледа господаря си; в зеленикавите му очи се долавяше презрение.

В края на краищата тоя негов господар беше старик, който нямаше да изкара още много.

После безшумно, като котарак, излезе от стаята, за да позвъни. Заповядано му беше: „Вечеря в седем.“ Какво от това, че господарят е заспал? Ей сега ще го събуди: цяла нощ има за спане! А той трябваше да помисли и за себе си, в осем и половин трябваше да бъде в своя клуб!

В отговор на звъна се пови малък прислужник със сребърен супник. Икономът го пое от ръцете му и го сложи на масата, после застана до вратата, сякаш ще въвежда гости, и каза тържествено:

— Вечерята е сложена, сър!

Джолиън старши се надигна полека от стола си и седна да вечеря.

Планиране на къщата

Общоприето е всеки Форсайт да си има черупка, като крайно полезното черупчесто животинче, превърнато в деликатес: с други думи, човек никога не може да ги види или, ако ги види, няма да познае, че те са без естествената си обвивка, съставена от материално състояние, имот, познати, съпруга, които ги придружават в обществото, състоящо се от хиляди други форсайтовци със съответната им собствена среда. Един Форсайт е немислим без естествената му среда — би било като роман без фабула, а знае се, че това е нередно.

В очите на Форсайтови Босини изглеждаше човек без собствена среда, един от редките нещастници, които прекарват живота си сред чужди богатство, имот, познанства и съпруги.