Сага за Форсайтови

Той водеше често Айрин на театър, като избираше подсъзнателно модерни пиеси са социална тематика, със семейни драми от съвременното общество, за щастие различни от съпружеските драми в действителния живот. Откри, че те винаги завършват по същия начин, дори когато на сцената имаше любовник. Докато траеше представлението, Соумс често съчувстваше на любовника; но на връщане във файтона разбираше, че това не е редно и се съгласяваше с края на пиесата. Тъкмо по това време беше на мода особен тип съпруг, строг, малко грубоват, но крайно здравомислещ съпруг, който побеждаваше в края на пиесата; тази особа не беше симпатична на Соумс и ако не беше собственото му положение, би изразил неприязънта си. Но така ясно съзнаваше от какво жизнено значение е за него да победи, да бъде дори „строг“ съпруг, че никога не издаде своята неприязън, породена може би, по превратните пътища на съдбата, от потайните заложби на грубост у самия него.

Но мълчанието на Айрин тази вечер беше наистина необикновено. Никога до сега не беше виждал такова изражение на лицето й. И тъй като човек се тревожи винаги от необичайното, Соумс се разтревожи. Изяде десерта си и отпрати прислужницата, която прибираше трохите със сребърна метличка. Когато момичето излезе от стаята, той си наля чаша вино и запита:

— Идва ли някой днес следобед?

— Джун.

— Какво искаше? — За Форсайтови беше неоспоримо правило, че хората отиват някъде само за да искат нещо. — Навярно да разговаря за възлюбления си?

Айрин не отговори.

— Струва ми се — продължи Соумс, — че тя е по-мила с него, отколкото той с нея. Все върви подире му.

Очите на Айрин го накараха да се почувства неудобно.

— Не е редно да казваш такова нещо! — извика тя.

— Защо? Всеки вижда, че е така.

— Никой не вижда. А пък ако вижда, некрасиво е да го казва.

Самолюбието на Соумс не издържа.

— Чудесна съпруга си! — каза той. Но тайно се учудваше от възбудата в отговора й: това не й беше присъщо. — Ти си си загубила ума по Джун! Едно мога да ти кажа: след като помъкна подире си Пирата, тя не дава вече пет пари за тебе. Скоро ще го разбереш. Но няма да я виждаш вече толкова често — ще се преместим да живеем извън града.

Доволен беше, че съобщи новината под прикритието на тоя изблик от раздразнение. Очакваше проява на смущение и изненада; мълчанието, с което бе посрещнато изказването му, го разтревожи.

— Изглежда, че това не те интересува — бе принуден да добави той.

— Знаех вече.

Той я погледна остро.

— Кой ти каза?

— Джун.

— А тя откъде знае?

Айрин не отговори. Изненадан и недоволен, той добави:

— Чудесна поръчка за Босини; ще му създам име. Предполагам, че всичко ти е казала?

— Да.

Ново мълчание. После Соумс запита:

— Навярно не ти се иска да отидеш там?

Айрин не отговори.

— Не зная вече какво искаш. И тук не изглеждаш доволна.

— Какво значение имат в случая моите желания?

Тя взе вазата с розите и напусна стаята. Соумс остана на мястото си. За това ли бе подписал договора? За това ли ще изхарчи десет хиляди лири? Припомни си думите на Босини: „Жените са такава напаст!“

Но скоро се успокои. Можеше да бъде и по-лошо. Би могла да избухне. Той бе очаквал нещо повече. Щастие беше все пак, че Джун бе разтопила леда пред него. Навярно е изтръгнала новината от Босини; трябваше да допусне, че така ще стане.

Запали цигара. Все пак Айрин не направи сцена. Ще отстъпи — това беше най-добрата й черта; беше студена, но не се сърдеше. Той духна дима към една калинка върху полираната маса и се унесе в блянове по къщата. Нямаше смисъл да се тревожи; всичко щеше да се нареди. Айрин сигурно плачеше в полумрака под японския навес. Прекрасна, топла вечер…

Всъщност Джун бе дошла след обяд със светнали очи и с думите:

— Соумс е славен човек! Чудесно ще бъде за Фил… Тъкмо работа за него!

И тъй като Айрин я погледна с мрачна изненада, тя продължи:

— Става дума за къщата ви на Робин Хил, разбира се. Какво? Не знаеш ли?

Айрин не знаеше.

— О! Тогава сигурно не трябваше да ти казвам! — Тя погледна нетърпеливо приятелката си и добави: — Изглежда, че не се радваш. Но разбираш ли, тъкмо за такова нещо мечтаех… тъкмо от такъв случай се нуждае той. Ще видиш какво ще направи. — И разказа цялата случка.

След годежа тя като че ли не се интересуваше много от положението на приятелката си; часовете, прекарани с Айрин, бяха запълвани със собствените й изповеди; я понякога, въпреки нежното състрадание, тя не успяваше да скрие в усмивката си следа от съчувствено презрение към жената, направила такава грешка в живота си — такава огромна, смешна грешка!

— Той ще поеме и цялата наредба… без ограничения. Това е прекрасно… — Джун се разсмя, дребничката й фигура потрепера от радост; тя вдигна ръка и плесна муселинената завеса. — Знаеш ли, аз дори помолих чичо Джеймс…

Но млъкна изведнъж, обзета от внезапно нежелание да разправи тази неприятна случка; после, поради неотзивчивостта на приятелката си, стана и си отиде. Когато се обърна на тротоара, тя беше още на входа. А след като й помаха за сбогом, Айрин вдигна ръка на челото си, обърна се полека и затвори вратата…