Сага за Форсайтови

Погребалната колесница потегли ходом, каретите тръгнаха бавно след нея. В първата бяха Джолиън старши и Никълъс; във втората — близнаците Суидин и Джеймс; в третата — Роджър и Роджър младши; Соумс, Никълъс младши, Джордж и Босини бяха в четвъртата. Във всяка от останалите осем карети се настаниха по трима-четирима души от роднините; след тях беше закритата карета на доктора; по-назад — на прилично разстояние — файтони с чиновниците и прислугата; а най-накрая — съвсем празен файтон, за да напълни шествието до числото тринадесет.

Докато минаваше по Бейзуотър Роуд, шествието се движеше ходом, но когато сви през страничните улици, тръгна в тръст и продължи докрай, забавяйки ход само по най-модните булеварди. Джолиън старши и Никълъс разговаряха в първата кола за завещанието. След един-единствен опит да поведат разговор, близнаците във втората кола потънаха в пълно мълчание; и двамата бяха пооглушали, та усилието, което правеха, за да се чуят взаимно, им беше доста тежко. Мълчанието бе нарушено само веднъж от Джеймс:

— Трябва да си потърся някое местенце там. Ти наредил ли си вече нещо, Суидин?

А Суидин отвърна, като го гледаше уплашено:

— Не приказвай за такива неща!

Когато не надничаха да видят докъде са стигнали, в третата карета водеха несвързан разговор. Джордж отбеляза:

— Да, време беше горката старица да се прибере.

Той не вярваше, че хората могат да живеят повече от седемдесет години. Никълъс младши възрази кротко, че това правило, изглежда, не се отнасяло за Форсайтови. Джордж отвърна, че възнамерява да се самоубие на шейсет години. Никълъс младши се усмихна, поглади дългата си брада и каза, че тази теория едва ли ще се хареса на баща му; той бе спечелил много пари след шейсетгодишната си възраст. Все пак, каза Джордж, седемдесет е крайният предел; тогава е вече време да си вървят и да оставят парите на децата си. Той не бе забравил закачката за „погребенията“, като вдигна почти незабележимо вежди, заяви, че за хората, които никога не са печелили пари, е много подходящо да приказват така. Но сам той възнамерявал да живее колкото се може по-дълго. Това беше удар към Джордж, за когото всички знаеха, че не е в добро материално положение. Босини промълви разсеяно: „Право! Право!“, а Джордж се прозина и разговорът замря.

След като пристигнаха, ковчегът бе понесен към параклиса и опечалените се наредиха двама по двама подир него. Това шествие само от мъже, все роднини на покойницата, беше внушително и необичайно зрелище в живота на големия Лондон с неговото зашеметяващо разнообразие, безбройни професии, развлечения, задължения, с ужасната му суровост и страшна склонност към индивидуализъм. Семейството се бе събрало, за да възтържествува над всичко това, да даде право на своето твърдо единство, да подчертае тържествено закона за собствеността, поддържащ растежа на тяхното дърво, изсмукало със ствола и клоните си живителния сок, чрез който вирееше и се разклоняваше, за да достигне с време пълния си разцвет. Духът на старицата, заспала последния си сън, ги бе призовал да докажат на света това. Това беше последният й зов към единство, създало тяхната сила… последната й победа: че бе угаснала, докато дървото беше още цяло.

Тя бе пощадена да види как клоните се огъват до пречупване. Не можеше да прозре в сърцата на тия, които я придружаваха. Същият закон, действал в нея — създавайки от високата, стройна девойка силна възрастна жена, а от възрастната жена — ъгловата, слаба, заприличала на вещица старица, с все по-рязко и по-рязко проявена индивидуалност, загубила вече всяка мекота, придобита от общуването със света, — същият закон, действал винаги, действаше и сега в семейството, над което тя бдеше като майка.

Видяла го бе младо, израстващо, видяла го бе могъщо и израснало и умря, преди старческите й очи да имат време и сили да видят по-нататък. Би се опитала — а, кой знае, може би и сполучила — да го поддържа младо и силно със старческите си пръсти, с треперещите си целувки… още мъничко поне; уви! И леля Ан дори не можеше да се бори с природата.

„Гордостта предшестваше падението!“ В съответствие с тази най-жестока от всички подигравки на природата Форсайтови се бяха събрали за последно гордо тържество преди своя упадък. Лицата им, в права линия отдясно и отляво, гледаха безучастно в земята, без да издават мислите си; само тук-там някой поглеждаше нагоре, сбърчил чело, сякаш бе видял по стените на параклиса непоносима гледка или бе чул нещо ужасно. А тихо повтаряните монотонни молитви с един и същи глас и общ фамилен тембър прозвучаха странно, промърморени сякаш набързо от едно-единствено лице.

След завършването на службата в параклиса опечалените се наредиха отново, за да придружат тялото до гроба. Край зиналата гробница застанаха облечени в черно мъже.