Сага за Форсайтови

От всички братя и сестри най-голямо вълнение проявяваше Джеймс. Сълзите се лееха по успоредните бръчки на мършавото му лице; кому щеше да изказва отсега нататък своите грижи? Джули не ставаше за тая работа, Естер — още по-малко! Страдаше от смъртта на Ан много повече, отколкото би могъл да допусне; седмици щеше да бъде разстроен!

След някое време леля Естер се измъкна неусетно, а леля Джули започна да прави „каквото трябва“, като се блъсна два пъти в нещо. Събуден от своя унес в миналото, Джолиън старши я изгледа строго и излезе. До леглото остана само Джеймс. След като се огледа плахо, за да се увери, че няма да го видят, той преви дългата си снага, сложи една целувка на студеното чело, после побърза да напусне стаята. В хола срещна Смитър и започна да я разпитва за погребението; като разбра, че тя не знае още нищо, каза с огорчение, че, ако не вземат мерки, всичко може да се обърка. Най-добре ще е да съобщи на мистър Соумс — той знае какво да се прави в такива случаи; господарят й сигурно е съкрушен, ще трябва да се погрижат и за него; колкото до господарките, те не можеха да бъдат от полза… нямаха никаква съобразителност! Никак нямаше да бъде чудно, ако и те се разболеят. Най-добре е да повика лекар — за предпочитане е всичко да се предвиди навреме. Според него сестра му Ан не постъпваше разумно; ако бе повикала Бланк, и сега щеше да е жива. А пък Смитър да се отнася до Парк Лейн винаги, когато се нуждае от съвет. Каретата му беше, разбира се, на тяхно разположение за погребението. А дали имаха чашка бордо и бисквити?… Не беше закусил!

Дните преди погребението минаха спокойно. Отдавна се знаеше, разбира се, че леля Ан бе оставила малкия си имот на Тимоти. Така че нямаше повод за никакво вълнение. Соумс, единствен изпълнител на завещанието, се нагърби с всички подробности и в съответния срок изпрати последната покана до всички мъже в рода:

„Поканвате се да присъствате на погребението на мис Ан Форсайт, в гробището Гайгейт, на първи октомври по обяд. Колите ще чакат пред дома на Бейзуотър Роуд в 10,45. Умолявате се да не носите цветя.

R.S.V.P44“

Утрото настъпи студено, с високо, сиво лондонско небе; в десет и половина първата кола — на Джеймс — потегли. В нея бяха Джеймс и зет му Дарти, елегантен широкоплещест мъж в стегнат редингот, с жълто, възпълничко лице, грижливо засукани тъмни мустаци и онези неотразими следи от брада, които не се поддават и на най-старателното бръснене — белег за нещо неизкоренимо в личността на притежателите им, особено често срещан при спекулантите.

В качеството си на изпълнител на завещанието Соумс посрещаше гостите, защото Тимоти беше още на легло — щеше да стане след погребението. Леля Джули и Естер щяха да слязат също, след като всичко свърши, на обяда, приготвен за онези, които пожелаят да се върнат.

Втори дойде Роджър, който все още накуцваше от подаграта, с тримата си сина — Роджър младши, Юстас и Томас. Четвъртият, Джордж, пристигна почти веднага след тях в своя файтон и спря в антрето да запита Соумс дали погребенията са доходно занимание.

Те не се обичаха.

След него пристигнаха двамата Хейман — Джайлс и Джес — в пълно мълчание, много добре облечени, с нарочно и грижливо огладени гънки на вечерните панталони. После Джолиън старши, сам. След него дойде Никълъс, с прекрасен цвят на лицето и старателно сдържана жизненост във всяко движение на тялото и главата. Следваше го един от синовете му, безличен и покорен. Суидин Форсайт и Босини пристигнаха едновременно и застанаха пред вратата да си дадат взаимно път; но след като вратата бе отворена, опитаха се да влязат заедно и продължиха да се извиняват един другиму в хола. Суидин оправи колосаната си яка, поизместила се малко по време на разправията, и се заизкачва съвсем бавно по стълбите. Пристигнаха другият Хейман, двамата женени синове на Никълъс заедно с Туитиман, Спендър и Уори — съпрузи на омъжени Форсайтовски й Хеймановски дъщери. Всички бяха вече налице — общо двайсет и един човека; от мъжете в рода отсъстваха само Тимоти и Джолиън младши.

Влязоха в салона с алена и зелена мебел — твърде ярка рамка за необикновеното им облекло — и всеки побърза неспокойно да си намери място да седне, за да скрие тържествения черен цвят на панталоните си. Тия черни панталони и цветът на ръкавиците им бяха почти непристойни — като прекалена проява на чувства; мнозина поглеждаха възмутено Пирата, който беше без ръкавици и със сиви панталони. Започнаха да разговарят шепнешком, но никой не споменаваше покойницата, а питаха един за друг, сякаш изказваха по тоя начин косвено почит към събитието, което бяха дошли да почетат.

Най-после Джеймс каза:

— Е, добре, мисля, че е време да тръгваме.

Слязоха и, двама по двама, както им бе казано, спазвайки строго старшинството, се качиха в каретите.