Сага за Форсайтови

Нравът на двата мъже допринасяше твърде много за това немаловажно разногласие. Влюбен в сградата, която бе замислил и създал и се надяваше да завърши, архитектът се тревожеше да не бъде принуден да спре работата или да си послужи с неподходящи материали и техника. А не по-малко искреното и горещо желание на Соумс да получи най-хубавото нещо срещу парите си го караше да забравя, че това, което струва тринадесет шилинга, не може да се купи за дванайсет.

— Съжалявам, че започнах този строеж — каза изведнъж Босини. — Идвате само да ме тровите. Искате срещу парите си двойно повече, отколкото всеки друг, а като получихте къща, каквато никой от графството няма, не искате да платите за нея. Ако целта ви е да се откажете от договора, ще се постарая да се справя сам. Но да ме вземат дяволите, ако продължа да работя за вас!

Соумс се опомни. Знаеше, че Босини няма пари и сметна думите му за глупаво самохвалство. Но виждаше също, че строежът на тоя пламенно бленуван дом може да се проточи кой знае докога, и то тъкмо тогава, когато надзорът на архитекта е най-необходим. Освен това трябваше да се мисли за Айрин! Тя беше много странна напоследък. Той смяташе, че се бе помирила с хрумването му за къщата само заради Босини. Не биваше да стигне до открит разговор с нея.

— Не се гневете — каза Соумс. — Щом се примирих с новата цена, няма защо да викате. Исках само да изтъкна, че когато ми се каже „това струва толкова“, искам… да, искам, да зная, че ще бъде така.

— Слушайте — каза Босини и Соумс тоя път наистина се ядоса и изненада от острия му поглед. — Вие плащате труда ми по тоя строеж безобразно евтино. За такъв труд и за времето, което ми струва, на Литълмастър или на някой друг глупак щяхте да платите четири пъти повече. Вие искате всъщност да имате първокласен архитект за четвърта категория хонорар и го намерихте!

Соумс видя, че Босини говори сериозно и, въпреки гнева си, разбра съвсем ясно какви могат да са последиците от едно скарване. Видя, че къщата ще остане недовършена, жена му ще недоволствува, а той ще стане за смях.

— Да прегледаме сметките — каза сърдито той — и да видим къде са отишли парите.

— Добре — съгласи се Босини. — Но ако нямате нищо против, да побързаме. Трябва да се прибера навреме, за да заведа Джун на театър.

Соумс го погледна бегло:

— Предполагам, че ще дойдете да я вземете от нас?

Босини я взимаше винаги от неговия дом.

През нощта беше валяло — пролетен дъжд, от който земята дъхаше на бурени и дървесен сок. Топъл ветрец полюляваше листата и златните пъпки на стария дъб, а дроздовете се надпяваха на припек.

Пролетен ден, изпълващ човек с неизразим копнеж, с мъчителна нега, със замечтаност, която го кара да гледа неподвижно стръкчетата трева, да протяга ръце, за да прегърне неизвестно какво. От пръстта лъхаше упоителна топлина, прокрадваща се през мразовитата наметка, с която зимата я бе покрила. Една непрестанна, подканваща ласка към човека да се отпусне в нейните обятия, да притисне снага до нея и да впие устни в гръдта й.

В такъв ден Соумс бе получил от Айрин съгласието, за което така често бе молил. Седнал върху поваления ствол на едно дърво, той й бе обещал бог знае за кой път, че ако бракът им излезе несполучлив, тя ще бъде отново свободна, както е била преди това.

„Заклевате ли се?“ — бе запитала тогава тя. А преди няколко дни му бе припомнила тази клетва. „Глупости! — бе отвърнал той. — Не е възможно да съм дал такава клетва!“ По някаква странна случайност си я припомни сега. В какви ли не чудновати неща мъжете могат да се закълнат заради една жена! Винаги би се заклел, за да я спечели! И сега дори, ако би могъл с това да я затрогне… но никой не можеше да я затрогне, тая студена жена!

Спомените нахлуваха със свежия, сладостен лъх на пролетния ветрец… спомени от дните, когато я ухажваше.

През пролетта на 1881 година той бе отишъл на гости у свой някогашен съученик и сегашен клиент, Джордж Ливърседж, от Бранксъм, който, в желанието си да увеличи доходите от боровите си гори в околността Борнмът46, натовари Соумс да състави за тая цел дружество. Мисис Ливърседж, жена с усет, устрои в чест на Соумс концерт и чай. Към края на тоя прием, който за немузикалния гост беше чиста скука, погледът на Соумс бе привлечен от една девойка в траур, която стоеше съвсем сама. Висока, все още слаба снага се очертаваше под меката черна рокля, ръцете в черни ръкавици бяха скръстени, устните полуотворени, а големите тъмни очи блуждаеха от лице на лице. Косата й, прибрана ниско на тила, блестеше над черната яка като спирали лъскав метал. И, докато я гледаше, Соумс усети как го овладява чувството, което почти всички мъже са изпитвали в един или друг момент от живота си — онова особено задоволяване на сетивата, оная особена увереност, която романистите и старите дами наричат любов от пръв поглед. Продължавайки да я наблюдава скришом, той се приближи към домакинята и зачака упорито музиката да спре.

— Коя е девойката с русата коса и тъмните очи? — запита той.