Сан Феличе

— А ти откъм коя страна смяташ да скочиш?

— Откъдето скочих и първия път: откъм левия борд — мина отлично тогава. Освен топа тази страна е откъм кея. Не трябва да лиша хората, дошли да гледат зрелище.

— Добре, да бъде левият борд! Лодка към левия борд, момчета!

Лодката с четирима гребци, боцмана и двама запасни моряци беше вече в морето, когато Карачоло доизричаше заповедта си.

Като реши, че трябва да даде на това народно зрелище възможно най-голяма тържественост, адмиралът взе рупора и извика:

— Всички по реите!

Щом чуха свирката на боцмана, двеста души се втурнаха изведнъж, покатериха се по мачтите и въжетата като стадо маймуни и се настаниха по реите, от най-ниските до най-високите, а морските пехотинци се строиха на палубата под звука на барабана откъм борда срещу кея.

Както можем да предположим, зрителите не гледаха равнодушно тези приготовления, изпълнявани като пролог на голямата драма, чието представяне бяха дошли да видят. Те ръкопляскаха, размахваха кърпички и според това, доколко са предани на основателя на капуцинския орден, викаха: Да живее Свети Франциск! или: Да живее Карачоло!

Трябва да кажем, че в Неапол Карачоло беше популярен почти толкова, колкото и Свети Франциск.

Дванадесетте лодки, с които бяха дошли капуцините, образуваха голям полукръг от кърмата до носа на „Минерва“, оставяйки голямо разстояние между себе си и кила на кораба.

Тогава Карачоло погледна бившия си моряк и като го видя все така твърдо решен, запита:

— Не се ли отказваш?

— Ни най-малко, господин адмирал! — отговори Еспозито.

— Не искаш ли да свалиш расото и кордона? Ще имаш повече изгледи за успех.

— Не, господин адмирал. Тъкмо монахът трябва да изпълни обета на моряка.

— Имаш ли да ми поръчаш нещо, в случай, че работата вземе лош обрат?

— В такъв случай, ваше превъзходителство, бих ви помолил да бъдете добър и наредите да се отслужи панихида за душата ми. Ония ми обещаха стотици панихиди, но аз ги познавам, господин адмирал. Умра ли, никой няма да си мръдне и пръста, за да ме измъкне от чистилището.

— Ще наредя да ти отслужат не една, а десет панихиди.

— Обещавате ли?

— Адмиралска дума!

— Стига ми. Да не забравя, господин адмирал, наредете да ги отслужат, ако обичате — смятам, че за вас това е безразлично, — не за Еспозито, а за Фра Пачифико — в Неапол има толкова Еспости, та някой може да ми глътне панихидите и Господ няма да разбере за кого става дума.

— Фра Пачифико ли се наричаш сега?

— Да, господин адмирал, сам си избрах тази спирачка против някогашния си нрав.

— А не се ли страхуваш, че под това ново име Господ, който не е имал още време да те оцени, няма да те познае?

— Тогава, господин адмирал, Свети Франциск, на когото ще прославя името, ще му посочи кой съм, защото ще умра с неговото расо и кордон.

— Да бъде, както искаш. Разчитай на панихидите във всеки случай.

— Ох, щом адмирал Карачоло казва: „ще направя“ — отвърна монахът, — работата е по-сигурна, отколкото ако друг някой кажеше „направих“. А сега съм на заповедите ви, господин адмирал.

Карачоло видя, че е време.

— Внимание! — извика той така, че го чуха не само из целия кораб, но и по целия плаж.

След това боцманът даде със сребърната си свирка продължителен, трепетлив сигнал.

Последните му звуци още не бяха заглъхнали, когато Фра Пачифико, без да се омотае в расото, се прехвърли от вантите на десния борд към левия, за да отиде срещу зрителите, и с ловкост, доказваща, че монашеското послушничество не му е отнело ни най-малко моряшката пъргавина, стигна до големия марс, плъзна се през отвора му, хвърли се през малкия марс, без да се спре на него, полетя към малката мачта и въодушевен от насърчителните викове, изпращани отвред към монаха, летящ сред корабпите въжета, стигна до най-горното ветрило — по-високо, отколкото бе обещал — веднага, без колебание, извика само:

— Свети Франциск да ми е на помощ! — и се хвърли в морето.

Безкраен вик се понесе от всички уста. Зрелището, което за мнозина от събраните обещаваше да бъде само смешно, придоби изведнъж величието, присъщо на всяка постъпка, изпълнена смело от човек, излагащ с нея живота си на риск. Затова този вик, смесица от ужас, любопитство и възхищение, бе последван от тревожна тишина, когато всички очакваха появата на плувеца и трепереха да не би и той, като Шилеровия плувец, да остане под водата.

Три секунди, които се сториха на зрителите три века, изминаха, без тази тишина да се наруши. След това вълната, още не-успокоена от падането на Фра Пачифико, се разтвори отново, за да даде път на обръснатата глава на монаха, който извика веднага с благодарност и възхвала:

— Да живее Свети Франциск!