Сан Феличе

Когато започнаха да изтеглят мрежите, те им се сториха толкова тежки, та рибарите помислиха отначало, че са се закачили за някоя скала; но като не усетиха онази съпротива, каквато оказва една маса, вкопана в морското дъно, се изплашиха да не би — не много често, но тъжно знамение за тия, на които се е случило — да издърпат трупа на някой самоубиец или случаен удавник.

Но колкото повече мрежата наближаваше плажа, започнаха да се усещат дърпалия и подмятания — указание, че живи същества отстъпваха въпреки волята си при изтеглянето й.

Не след дълго по плисъка на морето и излитащите водни струга се видя, че пленниците започват да разбират положението си и правят отчаяни усилия да разкъсат мрежата или да изскочат от нея.

Дженаро и Гаетано влязоха в морето и докато старият рибар и Луиджи се бореха с общи усилия срещу непокорните жертви, двамата братя минаха зад мрежите, навлязоха до рамене във водата и успяха да ги задържат.

По движенията и по възклицанията им всеки можеше да разбере, че Свети Франциск е свършил щедро работата си.

Това ставаше в залива, някъде към средата на Страда Нуова, срещу една голяма къща, която гледаше и към морето, и към улица Сант Андреа деи Скопари. Тази къща, известна под името дворецът Дела Tope, принадлежеше всъщност на херцога със същото име.

Тъй като ще разкажем едно действително историческо събитие, принудени сме да дадем някои подробности за къщата, където то е станало, както и за обитателите и.

До един прозорец на първия етаж стоеше двадесет и шест-двадесет и осем годишен момък, облечен по последна парижка мода, само че вместо да е в редингот с няколко къси пелеринки на плещите или във фрак с дълги поли и висока яка, каквито се носеха по онова време, беше загърнат в елегантен халат от алено кадифе с копринени кордони.

Черните му коси, остригани и отдавна изоставили пудрата, бяха естествено къдрави; незакопчаната тънка батистена риза, украсена с прекрасно дантелено жабо, откриваше младежка шия, бяла като шията на жена; ръцете му бяха бели, дълги и тънки, признак на аристократизъм. Малкият пръст на лявата ръка имаше диамантен пръстен.

Загледан разсеяно някъде в далечината, той следеше как облаците се реят из небето, а с дясната си ръка отмерваше издайнически такт като поет, скандиращ стихове.

Той беше наистина поет — като Саназар, Бертен и Парни147 — този по-млад брат на херцог Дела Tope, дон Клементе Филомарино, един от най-елегантните неаполитански младежи, който оспорваше първенството в модата на Николино, на карачоловци и рокаромановци; освен това беше прекрасен ездач, голям ловец, отличен фехтовчик, стрелец и плувец; богат, при все че беше по-младият син в рода, защото брат му, херцог Дела Tope, c двадесет и пет години по-възрастен, бе заявил, че ще умре ерген, за да остави цялото състояние на брат си, натоварен от по-стария брат с почетната задача да продължи рода на херцозите Дела Tope, от която той, както изглежда, се бе отказал.

Херцог Дела Tope се занимаваше всъщност с друга, много по-интересна задача — така поне вярваше той — и за съвременниците, и дори за бъдещето, отколкото да създава наследници на името и поддръжници на рода си.

Отчаян библиофил, той събираше колекция от редки книги и ценни ръкописи. Самата кралска библиотека — имаме предвид неаполската, разбира се — не притежаваше нищо, което би могло да се сравни с неговата сбирка Елзевири или по-точно Елзевиери148.

Той имаше действително почти пълен сборник от всички издания на Луи, Исак и Даниел, тоест на бащата, сина и племенника149. Казваме почти пълен, защото никой библиофил не може да се похвали, че има цялата колекция, от първия том с името Елзевир, издаден в 1572 и озаглавен Eutropii historiae Romanae, lib. X, и се стигне до Pastissier francois150, издаден от Луи и Даниел с дата 1655 година. Но той все пак показваше с гордост на любителите тази почти неповторима колекция, където се намираха последователно — като емблема на заглавката, — ангел с книга в едната ръка и сърп в другата; лозов ластар, обвит около бряст, с девиза nonsolus; Минерва с маслиново клонче и надпис ne extra oleas; емблемата във форма на биволска глава, възприета от Елзевирите през 1629 и сменилата я в 1634 година сирена; лампата с глава на медуза; гирляндата от ружа и накрая двата скиптъра, кръстосани върху щит — тяхна последна емблема. Освен това неговите издания, все подбрани, бяха забележителни и по ширината на белите полета, достигащи понякога до петнадесет и осемнадесет точки.

Що се отнася до колекцията му от автографи, тя беше най-богатата в света. Започваше с печата на Танкред дьо Отвил и продължаваше през царувалите в Неапол крале, князе и вице-крале, до подписите на сега царстващите Фердинанд и Каролина.