Сан Феличе

Фра Пачифико щеше скоро да узнае; защото откъм Вико дел меркато, уличка между Стария пазар и кея (наричана по онова време Вико деи соспири дел абисо144, поетично име, отменено от сегашното общинско управление и получено някога поради това, че оттам минавали осъдените на смърт, екзекутирани обикновено на Стария пазар. Щом влизали в тази уличка и забелязвали за пръв път ешафода, те въздъхвали почти вината така дълбоко, като че въздишката им наистина излизала от бездната), се чуваше силна врява.

А Фра Пачифико трябваше не само да мине през Вико деи соспири, но разчиташе да вземе един овнешки бут от оня бекайо, чийто магазин беше на ъгъла между тази уличка и улица Сант Елиджо.

Не можеше следователно да не научи какво става.

Случило се бе навярно нещо важно; защото колкото повече наближаваше до улица Сант Елиджо, толкова по-гъсто и по-шумно ставаше множеството; стори му се, че чува някакъв глух, заплашителен глас, който каза „французи“ и „якобинци“. Все пак, тъй като тълпата му правеше път с обичайното почитание, той стигна скоро до магазинчето, където, както видяхме, възнамерявате да вземе един от седем-осемте овнешки бута, които щяха да съставят утрешното печено на братството.

Магазинчето беше препълнено с мъже и жени, които ревяха и ръкомахаха като бесни.

— Хей, бекайо! — извика монахът.

Стопапката, някаква вещица с посивели разчорлени коси, го позна по гласа, разбута с юмруци, с рамене и лакти спорещите и каза:

— Елате, отец — Господ ви изпраща. Горкият ви бекайо ужасно се нуждае от вас и от кордона на Свети Франциск.

Тя предаде Джакобино на момчето, което одираше овните, а сама поведе Фра Пачифико към стаята в дъното, където бекайото, с лице, разцепело от сляпото око до устата, лежеше облян в кръв на леглото.

XXIX АСУНТА

Угрижеността на Стария пазар и бръмченето по улица Сант Елиджо и уличката Деи соспири дел абисо се дължеше именно на произшествието с бекайото.

Само че, както може да предположим, това произшествие се обясняваше по сто различни начина.

Бекайото с разцепената буза, с трите счупени зъба и резнат език не можеше или не искаше да даде много сведения. От думите „джакобини“ и „франчези“, прошепнати от него, можеха само да разберат, че е бил нареден така от неаполитанските якобинци.

Разправяха също, че един приятел на бекайото останал мъртъв на местопроизшествието, а други двама били ранени, единият толкова тежко, че починал още през нощта.

Всеки изказваше мнение за това произшествие и за причините му; и тези именно приказки на пет-шестстотин души, които бе чул отдалеко, привлякоха Фра Пачифико към магазинчето на бекайото. Само един двадесет и шест — двадесет и осем годишен момък, облегнат до рамката на вратата, стоеше замислен и мълчалив. Но при различните предположения и главно при изказваното мнение, че бекайото и тримата му другари на връщане от кръчмата Ла Скиава, където вечеряли, били нападнати от петнадесет души при Лъвовата чешма, момъкът се смееше и вдигаше рамене по-мпогозначително, отколкото ако бе опровергал тия приказки с някакво изказване.

— Защо се смееш и вдигаш рамене? — запита един от другарите му на име Антонио Авела, наричан още Палиукела145, по навика на неаполитанците да дават всекиму прякор според физиката или характера му.

— Смея се, защото ме е смях — отговори момъкът, — а вдигам рамене, защото ми се иска да ги вдигам. Щом вие имате право да приказвате глупости, и аз имам право да се смея на приказките ви.

— За да знаеш, че говорим глупости, трябва да си по-добре осведомен от нас.

— Не е мъчно човек да е по-добре осведомен от тебе, Палиукела — трябва само да знае да чете.

— Не съм се научил да чета — отговори този, когото Микеле упрекваше в невежество (защото този, който се присмиваше, беше нашият приятел Микеле), — понеже не ми се е удал случай. На тебе се е удал, защото имаш богата млечна сестра, при това жена на учен, но не бива заради това да презираш другарите си.

— Не те презирам, Палиукела, ни най-малко! Ти си добър и честен момък и ако имах да съобщя нещо, тъкмо на тебе щях да го кажа.

Микеле може би щеше да даде на Палиукела доказателство за своето доверие, като го измъкне от тълпата и му съобщи някои подробности, които му бяха известни, но усети, че нечия ръка се стовари тежко върху рамото му.

Той се обърна и потрепера.

— Ако имаше да съобщиш нещо, тъкмо на него щеше да го кажеш — промълви на веселяка този, който бе сложил ръка на рамото му, — но ако кажеш това нещо на когото и да е, тогава именно ще заслужиш истински прякора си Лудия Микеле.

— Паскуале ди Симоне! — промълви Микеле.

— Повярвай ми, че за тебе с по-добре и по-безопасно — продължи полицаят — да отидеш в черквата Ла Мадона дел Кармине при Асунта, която дава там обет — понеже, като не си я намерил тази сутрин у дома й, си в такова лошо настроение, а не да стоиш тук и да разправяш каквото не си видял и каквото би било цяло нещастие за тебе, ако си видял.

— Имате право, синьор Паскуале — отговори разтрепераният Микеле, — още сега отивам. Пуснете ме само да мина.