Сан Феличе

Дон Клементе се обърна да грабне сабите; но преди да простре ръце към тях, бе буквално заграден с ножове и ками. Щяха да го пронижат на двадесет места едновременно и той се стремеше с цялото си сърце към тази бърза смърт, която щеше да го спаси от агония; но мъжът с бялото палто завъртя секирата над главата му и изкрещя.

— Никой да не го докосва! Кръвта на тоя човек е моя!

Заповедта дойде навреме, за да спаси дон Клементе от деветнадесет пронизвания; но двадесетият нападател, по-бърз от другите, го бе ударил вече под гърлото. И на убиеца оставаше само да отстъпи една крачка, като остави ножа в раната.

През това време, радостен като дете, току-що получило желаната играчка, херцог Дела Tope бе взел от книжаря Дюра Персий от 1664, увери се в истинността на изданието по заглавката с щита и кръстосаните два скиптъра и не се поколеба пред шестдесет и двата дуката, поискани от книжаря. Ако успееше да се сдобие и с Теренций от 1661, колекцията му от Елзевири щеше да бъде пълна — щастие, с каквото можеха да се похвалят само трима любители: един в Париж, един във Виена и един в Амстердам!

Собственик на скъпоценния том, херцогът мислеше само по-скоро да се качи в кароцелото, с което бе дошъл, и да се върне в двореца си. С каква радост щеше да види отново дон Клементе, да му покаже съкровището си и да го убеди, че радостите на библиофила превъзхождат всички други!

Ах, да можеше да приобщи към тях младежа, който имаше толкова прекрасни качества, но беше лишен от това, би го направил съвършен благородник; засега дон Клементе беше като колекцията на херцога: имаше всички качества с изключение на едно-единствено; както щастливият библиофил имаше всички издания на Елзевир баща, син и племенник, освен Теренций.

Херцогът се завръщаше с усмивка на уста, като преобръщаше в ума си всички тези concetti160, в които умът участваше по-малко от сърцето, гледаше скъпоценния том, притискаше го до гърдите си, умираше от желание да го целуне, както сигурно би постъпил, ако беше сам; но изведнъж’, наближавайки Супортико Стретела, забеляза огромна навалица, струпана сякаш пред неговия дворец. Сигурно се мамеше: какво ще търсят тия хора пред двореца му?

Друго нещо му се стори обаче по-необикновено от навалицата на това място. Именно книгите и хартиите, които излитаха като ято птици от прозорците на библиотеката му! Сигурно се заблуждаваше от далечината; прозорците, където от време на време се появяваха хора и обясняваха с гневни движения нещо на другите, струпани на улицата, тези прозорци надали бяха неговите.

Но колкото повече кароцелото наближаваше, толкова по-малко херцогът можеше да се съмнява и сърцето му се сви от неизразима тревога; макар че с всяка крачка на конете се приближаваше, след всяка крачка виждаше все по-неясно. Пред очите му се разстла мъгла, както става понякога насън; все по-тревожно втренчил поглед, протегнал шия, навел напред глава, той повтаряше тихо:

— Сънувам! Сънувам! Сънувам!

Но скоро бе принуден да признае, че не сънува, а някаква неочаквана, огромна беда се е стоварила върху дома му и върху самия него.

Навалицата стигаше до Вико Марина дел Вино и всички в нея ревяха, обзети от неистов бяс:

— Смърт на якобинеца! Смърт на безбожника! Смърт на приятеля на французите! На кладата! На кладата!

Страшна светкавица проряза съзнанието на херцога; разгърдени, полуголи, окървавени мъже ръкомахаха по прозорците в стаята на брат му. Дела Tope скочи от кароцелото, втурна се обезумял сред навалицата, като крещеше неразбираеми слова, разбутваше с неподозирана сила десет пъти по-яки мъже и колкото повече нахмтваше в този океан от човешки вълни, толкова повече се вбесяваше, викаше, не можеше да се владее.

Най-после стигна до центъра; и щом стигна, изпищя.

Озовал се бе пред клада от всякакъв вид дърва, върху която окървавен, безжизнен, изранен лежеше полуголият му брат. Не можеше да не го познае, не можеше да каже: „Не е той!“ Не! Той именно беше! Дон Клементе, неговото любимо дете, еднородният му брат!

Херцогът разбра само едно и нямаше нужда да разбира нищо друго; тия ревящи тигри, тия ревящи човекоядци, тия демони, които се смееха и пееха около кладата, бяха убийците на брат му.

Трябва да отдадем справедливост на херцога, че като сметна брат си за мъртъв, нито за миг не мина през ума му да го преживее; подобна възможност дори не му хрумна.

— Ах, окаяници! Предатели и подли убийци! Мръсни палачи! — закрещя той. — Не можете все пак да ни попречите да умрем заедно!

И се хвърли върху трупа на брата си.

Навалицата зарева от радост: сега имаше две жертви вместо една, при това втората не беше безчувствена, неподвижна, три четвърти мъртва, а жива и можеха да я измъчват с дълги изтезания.

Домициан казвал някога за християните:

„Не стига да умрат; трябва да усещат, че умират“.

Неаполитанското простолюдие е в това отношение достоен наследник на Домициан.

В един миг херцог Дела Tope бе завързан върху тялото на брат си за дървата на кладата.

Дон Клементе отвори очи. Усетил бе върху устните си допира на приятелски устни.

И позна херцога.