Сан Феличе

Карло III няма оправдание. Нищо не го е принуждавало в една страна с неизброими прекрасни местности да избере тази безводна равнина в подножието на гола планина; архитект Вовители, построил Казерта, е трябвало да засади цяла градина около някогашния феодален парк и да докара вода от планината Табурно, както Ренкен-Сюалем е трябвало да отведе вода от полето в планината с помощта на водоема в Марли.

Карло III бе започнал строежа на двореца в Казерта към 1752 година; Фердинанд, възкачил се на престола в 1759, го продължи, но не го бе довършил в началото на октомври 1798, тоест по времето, за което говорим.

Мебелирани бяха жилища само за него, за кралицата и за князете и княгините; с други думи, само една трета от двореца.

Но от осем дни насам в Казерта имаше съкровища, за които си заслужаваше да дойдат от четирите края на света любители на скулптурата, живописта и дори на естествената история.

Фердинанд бе пренесъл тук от Рим, в очакване да приготвят залите на двореца Каподимонте, където смяташе да го подреди окончателно, цялото художествено наследство, останало от прадядо му папа Павел III, същия, който бе отлъчил от църквата Хенрих VIII, сключил бе с Карл V и Венеция съюз против турците и бе повикал Микеланджело да продължи строежа на черквата Свети Петър.

Но едновременно с пристигналите от Рим прочути творби на гръцки ваятели и средновековни художници от Англия пристигна друга пратка, която предизвикваше много по-голямо любопитство у негово величество краля на Двете Сицилии.

Това беше преди всичко една етнографска сбирка, събирана на Сандвичевите острови199 от експедиция, която ги бе посетила след последното отиване на капитан Кук, загинал там, а освен това и осемнадесет живи мъжки и женски кенгура, донесени от Нова Зеландия. Фердинанд предварително бе приготвил в Казертинския парк великолепна градина с къщички за интересните четириноги — ако изобщо можем да наречем четириноги тези безформени торбести животни с дълги задни нозе, с които могат да скачат на двадесет стъпки, и с недоразвити чукани вместо предни нозе. Те бяха току-що пристигнали, пуснали ги бяха от клетките в новото им жилище. Крал Фердинанд ахкаше от удивление пред огромните скокове на животните, уплашени от лая на Юпитер, когато дойдоха да му съобщят за идването на синьор Андрю Бейкър.

— Добре, добре — отговори кралят, — доведете го тук, ще му покажа нещо, което никога не е виждал и не може да купи въпреки всичките си милиони.

Обикновено кралят сядаше да обядва в четири часа; но за да има достатъчно време за разговор с младия Бейкър, го бе поканил да дойде в два. Един лакей отведе Андрю Бейкър към онази част от парка където беше помещението с подарените кенгура. Като забеляза отдалече младежа, кралят направи няколко крачки към него; за Бейкър баща и син той знаеше само това, че са първите банкери в Неапол; титлата им придворни банкери ги поставяше в контакт само с интендантите и с министъра на финансите, но не и със самия крал.

Преговорите за заема и предложението на правителството бяха възложени досега на Коридино и той именно бе подсказал на краля, ако иска да спечели благоразположението на банкерите, да поласкае самолюбието им, като награди един от тях с кръста на ордена Сан Джорджо Константиниано. С кръста бе удостоен естествено шефът на фирмата, тоест Саймън Бейкър; но той беше скромен мъж и помоли да предоставят наградата на сина му, като предложи да учреди на негово име една фондация от петдесет хиляди лири, каквато можеше да се създаде само с изричното благоволение на краля; предложението бе прието, така че синът именно — за когото това отличие можеше да бъде много полезно в бъдеще, особено да може финансовият аристократ да се сроди чрез брак с родовата аристокрация — стана кавалер на ордена вместо баща си.

Видяхме, че младият Андрю Бейкър имаше хубава външност, минаваше за един от най-елегантните хора в Неапол, а от малкото думи, които го чухме да разменя с Луиза, можеше да се заключи, че беше и възпитан, и остроумен; затова много неаполски дами не бяха така безразлични към него, както нашата героиня, и много майки биха желали младият, красив, богат и елегантен банкер да направи на дъщерите им предложение, каквото бе направил на рицаря за възпитаницата му.

И така той се приближи сдържано почтително към краля, но без стеснението, с което се бе приближил преди един час към Луиза Сан Феличе. След разменените поздрави той зачака краля да му заговори пръв.

Кралят го изгледа от глава до пети и отначало се понамръщи.

Андрю Бейкър беше наистина без бакенбарди и мустаци; но перуката му беше без пудра и без плитка — украса и добавка, без които според краля никой мъж не можете да мисли както трябва. Но тъй като държеше много да получи своите двадесет и пет милиона и в края на краищата малко го интересуваше дали този, който ще му ги заеме, е с напудрена глава и плитка на тила, кралят — макар че продължаваше да стои с ръце на гърба — отвърна любезно на поклона на младия банкер.

— Е-е, синьор Бейкър — започна той, — докъде стигнаха преговорите ни?