— Ще ми разреши ли ваше величество да запитам какви преговори има предвид? — отговори младият момък.
— За двадесет и петте милиона.
— Аз мислех, господарю, че баща ми е имал честта да осведоми финансовия министър на ваше величество, че този въпрос е уреден.
— Или ще се уреди.
— Не, господарю, уреден е. Желанията на краля са заповед.
— Значи вие идвате да ми съобщите…
— Че ваше величество може да смята въпроса за приключен. Утре фирмите, поканени от баща ми да участват в заема, започват да внасят дяловете си в нашата банка.
— А с каква сума фирмата „Бейкър“ участва лично в този заем?
— С осем милиона, господарю, които още отсега са на разположение на ваше величество.
— На мое разположение?
— Да, господарю.
— Откога?
— Ами от утре, от тази вечер дори. Ваше величество може да ги получи срещу обикновена разписка с подписа на финансовия министър.
— А моят подпис не струва ли колкото неговия? — попита кралят.
— Струва повече, господарю, но аз не се надявам, че ваше величество ще направи на нашата фирма честта да й даде собственоръчна разписка.
— Напротив, напротив, синьоре, ще я дам, и то с голямо удоволствие!… И така, казахте, че тази вечер?…
— Тази вечер, ако ваше величество желае, но в такъв случай, тъй като касата приключва в шест часа, ваше величество би трябвало да ми разреши да изпратя бързо писмо до баща си.
— Обаче аз бих предпочел, драги синьор Бейкър, да не се знае, че съм получил тази сума — каза кралят, като си почесваше ухото. — Тя е определена за една изненада, затова бих желал да бъде донесена в двореца тази нощ.
— Това и ще стане, господарю, само че, както имах честта да кажа на ваше величество, баща ми трябва да бъде предупреден.
— Желаете да се върнете в двореца, за да напишете писмото? — запита кралят.
— Преди всичко, господарю, желая да не попреча на разходката на ваше величество. Затова ще бъде достатъчно да напиша с молив две думи, ще ги предам на моя лакей, той ще вземе пощенски кон и ще ги отнесе на баща ми.
— Има още по-прост начин — да ги изпратите с колата си.
— И така става… Кочияшът ще смени конете и ще се върне да ме вземе.
— Излишно е, аз се връщам в Неапол в седем часа и ще ви откарам.
— Господарю — поклони се младежът, — това е голяма чест за един скромен банкер.
— Чумата ви взела! Наричате скромен банкер човека, който може да ми изплати в срок от една седмица чек за двадесет и пет милиона франка, а за един ден ми предоставя осем милиона от тях! Аз съм крал, синьоре, крал на Двете Сицилии — или поне хората разправят това — но заявявам, че ако би трябвало до утре да ви изплатя осем милиона, бих ви поискал отсрочка.
Андрю Бейкър извади от джоба си бележник, откъсна един лист, написа с молив няколко реда и се обърна към краля:
— Разрешава ли ваше величество да дам нареждане на този човек? — запита той, като посочи лакея, който го бе довел при краля и бе застанал настрана в очакване на заповед да се върне в двореца.
— Дайте, дайте, то се знае! — отговори кралят.
— Драги — каза Андрю Бейкър, — ще отнесете тази хартийка на моя кочияш, който трябва незабавно да тръгне за Неапол и да я предаде на баща ми. Няма нужда да се връща, негово величество ми прави честта да ме откара обратно.
При тези думи той се поклони почтително към краля.
„Ако това момче беше с напудрена перука и с плитка — си каза Фердинанд, — никакъв херцог или маркиз не би могъл да се мери с него… Както и да е, човек не може да има всичко.“
И добави гласно.
— А сега елате, синьор Бейкър, да ви покажа животни, каквито сигурно не сте виждали.
Бейкър изпълни нареждането на краля и тръгна с него, като внимаваше да остава малко по-назад.
Кралят го заведе право до заграденото място, където бяха затворени животните, които — както предполагаше — бяха непознати за младия банкер.
— Я гледайте! — каза Бейкър. — Та това са кенгура!
— Знаете ли ги? — извика кралят.
— Убивал съм стотици, господарю — отговори Андрю.
— Убивали сте стотици кенгура?
— Да, господарю.
— Къде?
— Ами в Австралия.
— Били ли сте в Австралия?
— Преди три години се върнах оттам.
— И какво сте търсили в Австралия?
— Баща ми, на когото съм единствен син, е много добър към мене. След като ме изпрати да следвам от дванадесетата до петнадесетата ми година в Йенския университет, от петнадесетата до осемнадесетата ми година ме изпрати да завърша образованието си в Англия. И накрая, когато поисках да направя едно околосветско пътешествие, бащи ми се съгласи и на това. Капитан Флиндърс200
щеше да отплава на първата си околосветска обиколка и аз получих от английското правителство разрешение да замина с него. Пътешествието продължи три години и тогава именно Флиндърс откри по южното крайбрежие на Нова Холандия201 няколко неизвестни острова, които нарече Кенгурови острови, поради огромния брой кенгура, срещани там. Като нямах друга работа, освен да ловувам, аз не спирах и всеки ден пращах на кораба достатъчно прясно месо за екипажа. По-късно Флиндърс направи второ пътешествие с Бас202. Изглежда, че тогава са открили протока, който отделя земята на Ван Диймен203 от материка.