Сан Феличе

Генерал Мишру, който образуваше дясното крило с десет хиляди войници, прекоси Тронто, изтласка от Асколи слабия френски гарнизон и по виа Емилиана се насочи към Понто ди Фермо; генерал Дьо Дама, образуващ лявото крило, тръгна по виа Апиа, а кралят, който ръководеше центъра, потегли от Сан Джермано и според установения от Мак боен план пое към Рим през Чеперано и Фрозиноне.

Кралският армейски корпус пристигна в Чеперано към десет часа сутринта и кралят отседна да закуси в къщата на кмета. След закуската генерал Мак, комуто след тръгването от Сан Джермано кралят правеше честта да го приема на трапезата си, помоли за разрешение да повика адютанта си майор Рисках.

Това беше един млад, двадесет и шест-двадесет и осем годишен австриец с отлично възпитание, говорещ френски като родния си език, много изискан в своята елегантна униформа. Той се яви веднага на заповедите на своя генерал. Младият офицер козирува почтително най-напред на краля, след това на генерала и зачака заповедите, които бе дошъл да получи.

— Господарю — каза Мак, — според военните обичаи, особено между възпитани хора, е прието да се уведоми противникът, че имаме намерение да го нападнем; затова смятам за свой дълг да предупредя републиканския генерал, че сме минали границата.

— Такъв ли е военният обичай? — запита кралят.

— Да, господарю.

— Предупредете го тогава, генерале, предупредете го.

— Освен това, като узнае, че ние го нападаме с внушителни сили, може би ще отстъпи крепостта.

— Ах! — промълви кралят. — Това би било съвсем любезно от негова страна.

— Ваше величество позволява значи?

— Разбира се, че позволявам!

Мак завъртя стола си на един крак и се облакъти на масата:

— Майор Улрих — каза той, — седнете пред тази маса и пишете.

Майорът взе перо.

— Пишете — продължи Мак — е най-красивия си почерк, защото републиканският генерал, до когото отправяме писмото, може би не знае добре да чете. Тези хора, общо взето, не са много силни234 — продължи Мак, като се засмя на своята духовитост — и ако упорства да остане в града, не искам да каже, че не ме е разбрал.

— Ако писмото е до генерал Шанпионе, господин барон — възрази младият офицер, — не мисля, че ваше превъзходителство трябва да се страхува от подобно нещо. Чувал съм, че той е един от най-образованите мъже във френската армия. Въпреки това аз съм, разбира се, готов да изпълня заповедите на ваше превъзходителство.

— Тъкмо това трябва да направите — възрази Мак, малко засегнат от бележката на момъка, и кимна повелително.

Майорът продължаваше да седи с перо в ръка.

— Дава ли ми ваше величество свобода да редактирам писмото? — обърна се генерал Мак към краля.

— Напълно, напълно — отговори кралят. — Ако пиша аз до вашия гражданин генерал, колкото и да е образован, смятам, че мъчно би разбрал нещо.

— Пишете, майоре — каза Мак.

И продиктува следното писмо или по-скоро следния ултиматум, който не се споменава в никоя история, но ние го предаваме според официалния препис, изпратен на кралицата — образец на нахалство и гордост: