Сан Феличе

Шанпионе току-що бе направил разходка по крепостните стени или по-скоро около крепостните стени със своя адютант Тиебо, когото — след Салвато — обичаше най-много от всичките си офицери, и с пионерния генерал Ебле, пристигнал преди два дни, когато пред вратата на двореца Корсини намери един селянин, който го чакаше; по облеклото си селянинът беше като че от древната област Самниум. Генералът слезе от коня и се приближи към този човек, защото още от пръв поглед разбра, че той търси именно него. Тиебо поиска да задържи Шанпионе, защото още помиеше убийствата на Басвил и Дюфо; но генералът отстрани адютанта и се приближи към селянина.

— Откъде идваш? — попита той.

— От юг — отговори селянинът.

— Имаш ли парола?

— Имам две: „Неапол“ и „Рим“.

— Устно ли е съобщението ти или писмено?

— Писмено.

И подаде писмото.

— Пак от същото лице ли?

— Не зная.

— Ще чакаш ли отговор?

— Не.

Шанпионе отвори писмото; то беше отпреди пет дни и гласеше:

„Подобрението продължава. Раненият стана вчера за пръв път и се поразходи из стаята под ръка със своята милосърдна сестра. Ако не направи някакво сериозно неблагоразумие, може да се гарантира за живота му.“

— О, браво! — извика Шанпионе.

Сведе отново поглед към писмото и продължи:

„Един от нашите хора е бил издаден. Предполага се, че е затворен в крепостта Сан Елме, но ако за него има опасност, за нас няма: той е доблестен момък, който ще остави по-скоро да го накълцат на парчета, отколкото да каже нещо.

Говори се, че кралят и армията са тръгнали вчера от Сан Джермано; армията се състои от 52 000 души, от които 30 000 се движат под командването на краля; 12 000 под заповедите на Мишру; 10 000 под заповедите на Дама, без да броим осемте хиляди, които заминават от Гаета под командването на генерал Назели, екскортирани от Нелсън с част от английската ескадра, за да дебаркират в Тоскана. Армията кара след себе си сто оръдия и е обилно снабдена с всичко.

Свобода, равенство, братство.

П. П. Паролата на следващия пратеник ще бъде «Сан Анджело» и «Сан Елме».“

Шанпионе потърси с поглед селянина, но той бе изчезнал; тогава подаде писмото на Ебле и каза, като му кимна да влезе в двореца:

— Прочетете го, Ебле, има и за ядене, и за пиене, както казват у нас.

После се обърна към адютанта си Тиебо:

— Главното е, че нашият приятел Салвато Палмиери е все по-добре: този, който ми пише — подозирам, че е лекар, — гарантира за живота му. Изглежда впрочем, че там са добре организирани — това е трето писмо, което получавам все по различни куриери, които имат всеки път различна парола и не чакат отговор.

И пак се обърна към генерал Ебле:

— И така, Ебле, какво ще кажете? — запита той.

— Ще кажа — отговори Ебле, като влезе пръв в голямата зала, която вече познаваме, защото видяхме там Шанпионе да разговаря с Макдоналд за величието и упадъка на римляните, — ще кажа, че петдесет и две хиляди души и сто оръдия са хубави цифри. А вие колко оръдия имате?

— Девет.

— Войници?

— Единадесет-дванадесет хиляди, а тъкмо сега Директорията намери за уместно да ми поиска три хиляди от тях, за да подсили гарнизона в Корфу.

— Но, господин генерал — каза Тиебо, — струва ми се, че при сегашните обстоятелства, които са неизвестни на Директорията, можете да не изпълните подобна заповед.

— Ами! — отвърна Шанпионе. — Не мислите ли, Ебле, че при добре укрепена от вас позиция девет-десет хиляди французи ще могат да устоят на петдесет и две хиляди неаполитанци, особено когато ги командва генерал барон Мак?

— О, генерале — отговори със смях Ебле, — зная, че за вас няма нищо невъзможно. Освен това аз познавам по-добре от вас ония неаполитанци.

— Откъде ги познавате? Като изключим Тулон, където вие не бяхте, от половин век насам не сме чували оръдията им.

— Когато бях още лейтенант — отговори Ебле, — преди дванадесет години, господин барон Дьо Сали ме заведе в Неапол заедно с Ожро, който беше тогава сержант, и с господин полковник Дьо Помрьой, който си остана полковник.

— И за какъв дявол бяхте в Неапол?