Сан Феличе

Но въпреки доброто си настроение тя започна да проявява нетърпение — защото това беше същата тълпа, която ругае свети Януарий, ако закъснее да направи чудо — а кралят, който трябваше да дойде в девет часа, още не се явяваше, при все че часовниците на всички неаполски черкви бяха ударили десет и половина; при това всички знаеха, че кралят няма навика да кара хората да го чакат; на лов беше всякога пръв; в театър, макар и да знаеше, че завесата ще се вдигне, след като той влезе в залата, отиваше всякога навреме и само три-четири пъти в живота си бе закъснял; що се отнася до яденето на макарони, забавление, очаквано нетърпеливо от цялата зала, той не пропускаше никога минутата, когато Времето, което изпълнява ролята на часовник в Сан Карло, отбелязва с върха на своята коса десет часа. На какво се дължеше тогава това бавене да се отзове на желанията на народа, който обсипваше с такава любов във възванията си? Дължеше се на факта, че кралят се впускаше сега в много по-опасно приключение от това да гони елени, лопатари или глигани, да изтърпи в Сан Карло две действия от опера и три действия от балет: кралят се впускаше в игра, която не бе играл досега и за която съзнаваше, че не е подготвен; затова не бързате да вдигне картите си.

Най-после барабаните забиха откъм полето, четирите музики, разположени в четирите ъгъла на площада, гръмнаха едновременно, прозорците на дворцовата фасада към балкона се отвориха, а балконите се заеха — средният от кралицата, престолонаследника, Калабрийската принцеса, сър Уилям, лейди Хамилтън, Нелсън, Траубридж, Бол и накрая от седемте министри. Останалите балкони бяха заети от придворните дами, адютантите, дежурните шамбелани и всички, които имаха някаква по-близка или по-далечна връзка с двора; в същото време сред възторжени викове и оглушително ура самият крал се появи на кон пред главния вход на двореца, придружен от Саксонския принц и княз Филипстал и последван от своя доверен адютант маркиз Маласпина, когото вече зърнахме край него на капитанската галера, както и от личния си приятел херцог Д’Асколи — с когото се запознахме същия ден; кралят бе заявил, че няма да замине без него, а самият херцог, макар че нямаше никакъв чин в армията, се бе съгласил радостно да последва своя господар.

На кон кралят изглеждаше много по-внушителен, отколкото когато се движеше пеша; той беше впрочем заедно с херцог Ди Рока Романа най-добрият ездач в своето кралство и при все че стоеше малко приведен, беше все пак много по-изискан, отколкото във всяко друго положение.

Обаче още преди да отмине парадната врата на двореца, било случайно, било като някакво знамение, конят му, обикновено сигурен и кротък, отскочи встрани, при което би хвърлил от седлото всеки друг ездач, после отказа да пристъпи към площада и така се изправи на задните си нозе, че без малко да се строполи върху конника; но кралят отпусна поводите, заби шпори в корема му и само с един скок, сякаш трябваше да преодолее някакво препятствие, конят се озова на площада.

— Лошо знамение! — каза на херцог Д’Асколи маркиз Маласпина, духовит мъж и непоправим бунтар. — Всеки римлянин би се върнал.

Но кралят, изпълнен с достатъчно съвременни предразсъдъци, които приемаше охотно, без да се сеща за предразсъдъците от древността — те му бяха всъщност и неизвестни — усмихнат, горд, че е успял да покаже ловкостта си пред толкова зрители, препусна към кръга на генералите, събрани да го посрещнат; облечен беше в блестяща униформа на австрийски фелдмаршал, обсипана с везба и кордони; на шапката му се развяваше бяло перо, което можеше да съперничи по чистота и големина на султана, носен от прадядо му Анри IV в Иври232; само че войската му щеше да го последва не както бе следвана победителя на Майенския херцог233 по пътя на победата и славата, а по пътя на поражението и позора.

При появата на краля, както вече казахме, виковете, възгласите, приветствията гръмнаха неудържимо. Горд от това тържество, кралят сигурно е изпитал в този миг известна вяра в себе си; той завъртя коня си, за да застане с лице към кралицата и я поздрави със сваляне на шапка. Тогава всички балкони на двореца се оживиха; огласиха ги викове, кърпички се размахаха във въздуха, децата протегнаха ръце към краля, тълпата се присъедини към тия всеобщи излияния, корабите в пристанището издигнаха флаговете си, оръдията от укрепленията зачестиха топовните салюти.

В същото време по стръмнината към арсенала се заизкачва-ха с оглушителен войнствен трясък двадесет и пет оръдия с раклите и прислугата си; тези двадесет и пет оръдия бяха предназначени за армията от центъра начело с краля и генерал Мак; най-после идваше войсковата хазна, затворена в железни коли.

Черквата Сан Фердинандо удари единадесет часа.

Беше времето, определено за тръгване, или по-точно бяха закъснели с един час: тръгването беше определено за десет.

Кралят поиска да завърши театрално.

— Деца мои! — извика той, като протегна ръце към балкона, където заедно с младите принцеси бяха малките принцове Леополд и Алберт.