Сан Феличе

От осем дни вече войната беше окончателно решена; свещениците проповядваха в черквите, монасите гърмяха по площади и кръстопътища, застанали на крайпътни камъни или на малък подиум; възванията на Фердинанд покриваха всички зидове. В тях се заявявате, че кралят е направил всичко възможно да запази приятелството си с французите, но на неаполитанска-та чест е било нанесено оскърбление със завземането на Малта, собственост на кралство Сицилия, което не може да търпи нахлуването във владенията на папата, неговия отдавнашен съюзник и уважаван глава на католическата църква, и затова то изпраща войската си да върне Рим на законния му владетел.

По-нататък, обръщайки се направо към народа, кралят заявяваше:

„Ако бих могъл да постигна тази цел с всяка друга жертва, не бих се поколебал да я сторя; но каква надежда за успех бих имал след толкова зловещи примери, които са ви добре известни? Изпълнен с вяра в бога на войските, който ще насочва стъпките и ръководи действията ми, заминавам начело на смелите защитници на родината. С най-голяма радост ще се изложа на всички опасности от любов към моите сънародници, братя и чеда, защото всякога съм ви чувствал такива. Бъдете верни на Бога, покорявайте се на заповедите на моята многообична съпруга, която натоварвам да управлява в мое отсъствие. Препоръчвам ви да я уважавате и обичате като майка. Оставям ви и децата си — продължаваше той, — които трябва да бъдат скъпи на вас, както са на мене. Каквито събития и да настъпят, помнете, че сте неаполитанци, че за да бъдеш храбър, е достатъчно да желаеш това, и че е много по-добре да загинеш славно за делото на Бога и на своята страна, отколкото да живееш под смъртоносен гнет. Бог да ви благослови! Това ви пожелава този, който, докато е жив, ще храни към вас обич на владетел и баща!“

За пръв път неаполитанският крал се обръщаше към своя народ, изказваше му любовта си, изтъкваше бащинските си чувства, отправяше зов към смелостта му, поверяваше му жената и децата си. След битката при Велетри в 1774 година, осигурила престола на Карло III, когато испанците бяха победили германците, неаполитанци бяха чували топовни гърмежи само на големи празници; но това не пречеше с националната си гордост да се смятат за първи войници в света.

Що се отнася до Фердинанд, той не бе имал никога случай да докаже нито смелостта, нито военните си дарби; така че не можеха да го обвинят предварително нито в некадърност, нито в слабост. Само той знаеше какво трябва да мисли за себе си и както видяхме, го обясни в присъствието на Мак с обичайната си безочливост.

Беше все пак проява на голям обществен напредък, че когато трябваше да вземе едно толкова сериозно решение, каквото е обявяването на война, и да се бори с такъв опасен противник, какъвто бяха французите, той се обръщаше към своя народ, за да се оправдае, добре или зле, пред поданиците си за необходимостта, която го бе заставила да ги изпраща да мрат.

Вярно е, че освен австрийската помощ, в която не се съмнявате след писмото на императора, той разчиташе и на една пиемонтска дивизия. Едно лично писмо бе изпратено за целта от княз Белмонте до рицаря Приока, министър на сардинския крал. Ако нямахме пред очите си съдържанието на това писмо и ако не бяхме следователно сигурни за достоверността му, бихме се поколебали да го цитираме, дотолкова то ни се струва обидно потъпкване правата на народа и на всякакъв божествен и човешки морал.

Ето писмото: