Сан Феличе

— А всичко е съвсем просто. Паскуале ди Симоне обгражда с хората си двореца на маркиза Ди Сан Клементе. Те ще я видят, когато излезе, ще я проследят незабелязано. Срещата е в някоя друга къща. Виждат Николино, оставят спокойно любовниците заедно. Маркизата ще излезе вероятно първа и когато Николино излезе по-късно, ще го задържат, но без да му причинят зло…Този, който се доближи до него с друга цел, освен да го арестува — каза кралицата, като повиши глас и се намръщи, — ще отговаря с главата си! Хората на Паскуале ди Симоне го залавят значи жив, отвеждат го в крепостта Сан Елме и го предават с особена препоръка на управителя, който му избира една от най-сигурните килии. Ако задържаният се съгласи да посочи съучастниците си, толкова по-добре. Ако откаже, тогава, Вани, вие ще се заемете с него. Няма вече никакъв глупав съд, който да ви пречи да приложите мъчения, и ще постъпите „като с труп“. Ясно ли е, господа? И добър копой ли съм, когато се заема да разкрия заговор?

— Всяка постъпка на нейно величество носи белега на гениалност — каза Вани, като се поклони. — Има ли ваше величество други заповеди за нас?

— Никакви — отвърна кралицата. — Това, което маркиз Вани написа, ще служи за ръководство и на тримата. Ще ме осведомите след първия разпит. Вземете плаща и сабята от гардероба, пистолетите и писмото от масата като веществени доказателства и Бог да ви пази!

Кралицата махна с ръка за сбогом на тримата инквизитори; те се поклониха ниско и излязоха заднишком.

Когато вратата се затвори след тях, Каролина направи знак на Паскуале ди Симоне; полицаят се приближи към кралицата, от която го отделяте сега само масата.

— Чу ли? — каза тя, като хвърли на масата кесия с жълтици.

— Да, ваше величество — отговори полицаят, като взе кесията и благодари с поклон.

— Утре по същото време ще ме намериш тук, за да ми съобщиш какво е станало.

На другия ден по същото време кралицата узна лично от Паскуале ди Симоне, че любовникът на маркиза Ди Сан Клементе, изненадан ненадейно, бил заловен в три часа следобед, без да може да окаже някаква съпротива, бил отведен в крепостта Сан Елме и окован във вериги. Тя узна освен това, че любовникът е Николино Карачоло, брат на херцог Ди Рока Романа и племенник на адмирала.

— Ах! — прошепна тя. — Дано имаме щастие и адмиралът да е замесен!

XLVII ЗАМИНАВАНЕТО

Петнадесет дни след събитията, описани в предидущата глава, тоест след арестуването на Николино Карачоло, в един от прекрасните дни, когато неаполитанската есен съперничи на пролетта и лятото в други страни, населението не само на целия Неапол, но и на съседните градове и села се тълпеше около кралския дворец, като изпълваше от едната страна склона на Гиганта, от другата Толедо, а срещу главния вход на двореца — всички улици, които стигаха до широкия площад, където по-късно е била построена поради даден обет черквата Сан Франческо ди Паоло; но около целия площад, наричан днес Площад на плебисцита, кордон от войници не допускаше населението да отиде по-нататък.

В центъра на площада генерал Мак се перчеше сред блестящ щаб, съставен от висши офицери, между които се забелязваха генералите Мишру и Дьо Дама, двама френски емигранти, поставили омразата и сабята си в услуга на най-ожесточения враг на Франция; генерал Назели, който щете да командва експедиционния корпус срещу Тоскана; генерал Паризи, генералите Гамба и Фонсека, полковниците Сан Филипо и Джустини, а заедно с тях като офицери за поръчки представители на най-видните неаполитански родове.

Тези офицери носеха кръстове на ордени от всички държави, кордони от всички цветове; по тривърхите им шапки се развяваха пера, така любими на южните народи. Те сновяха бързо от единия до другия край на площада, под предлог че носят заповеди, а всъщност да предизвикват възхищение с хубавата си външност и изисканото умение да яздят. По всички прозорци към площада, навред, докъдето погледът можеше да стигне, дами в празнично облекло, засенчени от бели бурбонски и червени английски знамена, поздравяваха офицерите, като размахваха кърпички. Виковете: „Да живее кралят! Да живее Англия! Да живее Нелсън! Смърт на французите!“ се носеха като заплашителни изблици, като бурни вихрушки над развълнуваното човешко море, чиито вълни се блъскаха о бариерите и заплашваха всеки миг да ги съборят. Започнали от края на улицата, виковете се извисяваха от прозорец към прозорец като огнените змии, възпламеняващи фойерверките до последните етажи, и угасваха над покритите със зрители тераси.

Този генерален щаб, който препускаше по площада, този народ, струпан по улиците, тези дами, размахали кърпички, тези жители, изпълнили терасите — всичко това очаквате крал Фердинанд, който щеше да застане начело на войската си, за да я поведе лично срещу французите.