Сан Феличе

Щом бе назначен, Вани започна да заявява наляво и надясно, че не гарантира за сигурността на височайшите си господари, ако не му позволят да прати в затвора двадесет хиляди якобинци само в Неапол. Всеки път, когато виждаше кралицата, той се приближаваше към нея било с някой вълчи скок, било заобикаляйки като хиена и казваше:

— Мадам, държа в ръцете си нишките на един заговор! Мадам, по следите съм на ново съзаклятие!

А Каролина, която смяташе, че е заобиколен от съзаклятия и заговори, казваше:

— Продължавайте, Вани, продължавайте! Служете добре на вашата кралица и ще бъдете възнаграден!

Този бял терор продължи повече от три години; след три години общественото възмущение се надигна като равноденствен прилив и започна да блъска, така да се каже, по стените на затворите, където имаше толкова много задържани, без да е доказано, че поне един от тях е виновен; след три години следствията, водени с ожесточението на политическите омрази, не биха могли да установят нито едно престъпление; тогава Вани прибягна до последната си надежда, потърси помощ в последното средство: изтезанията.

Но за Вани не бяха достатъчни обикновените изтезания: според предания от Средновековието, откогато изтезанията вече не се прилагаха, твърдите духом и здравите телом можеха да ги издържат; затова той настоя за извънредни изтезания, допускани от старите законодатели само в случаите на оскърбление на величеството, и поиска рицарят Медичи, херцог Канцано, абат Монтичели и още седем-осем души да бъдат подложени на мъчението, което той наричаше, с убийствена усмивка, изкривила устните му поради надеждата, че това благоволение ще му бъде оказано: tormenti spietati come sopra cadaveri, или мъчения, каквито могат да се наложат на трупове.

Съвестта на съдиите се възмути и при все че Гуидобалди и Кастелчикала бяха за тия мъчения, съдът ги отхвърли единодушно, с изключение на техните два гласа. Това единодушие спаси затворниците и предизвика падането на Вани.

Затворниците бяха освободени, хунтата бе разтурена поради общественото възмущение, а Вани напусна креслото си на финансов прокурор. Тогава именно кралицата му подаде ръка, удостои го с титлата маркиз и от тримата мъже, които си бяха спечелили омразата на обществото, си създаде свой съд, своя частна инквизиция, която съдеше тайно и нанасяше ударите си в мрака не със секирата на палача, а с камата на полицая.

Видяхме в действие Паскуале ди Симоне; сега ще видим Гуидобалди, Кастелчикала и Вани.

И така, тримата държавни инквизитори бяха събрани в тъмната стая; насядали бяха, мрачни и неспокойни, около зелената маса, осветена от бронзовата лампа; абажурът оставяше лицата им в сянка и те не биха се познали, както седяха от двете страни на масата, ако не знаеха кои са. Повикването от страна на кралицата ги смущаваше: нима по-ловък доносник от тях бе открил някакъв заговор? Всеки преживяше мълчаливо в мисълта си своето безпокойство, без да го споделя с другарите си, и очакваше тревожно вратата на кралските покои да се отвори и кралицата да влезе. Освен това всеки хвърляше от време на време бегъл, мрачен поглед към най-тъмния кът на стаята.

Защото там, почти съвсем невидим в тъмнината, стоеше полицаят Паскуале ди Симоне.

Той знаеше може би повече от тях, защото бе запознат по-добре с тайните на кралицата; но при все че му заповядваха, нито един от държавните инквизитори не би дръзнал да го запита.

Обаче присъствието му беше доказателство, че въпросът е сериозен. Дори в очите на държавните инквизитори Паскуале ди Симоне беше много по-страшна личност от маестро Донато.

Маестро Донато беше явният държавен палач; Паскуале ди Симоне беше скрит и тайнствен палач; единият изпълняваше закона, другият — кралските прищевки.

Ако престанеше да държи на своите верни Гуидобалди, Кастелчикала и Вани, кралската прищявка не можеше да ги предостави на закона: тримата знаеха и биха могли да разкрият прекалено много неща. Но можеше да ги посочи на Паскуале ди Симоне само с едно кимване и тогава, каквото и да знаеха, каквото и да можеха да кажат, не ги защитаваше, а, напротив, ги осъждаше; един добре нанесен удар между шестото и седмото ребро отляво — и всичко свършваше, тайните умираха заедно с човека, чиято последна въздишка за минувач на десетина стъпки от местопроизшествието щеше да бъде само по-тъжно духване на вятъра, само по-печален полъх на морския бриз.

Часовникът, от чийто звън бе трепнала кралицата, когато за пръв път въведохме читателя след нея в тази стая, отзвъни девет и още докато последният му звук не бе заглъхнал, вратата се отвори и Каролина влезе.

Тримата държавни инквизитори станаха едновременно, поклониха се на кралицата и пристъпиха към нея. Тя криеше нещо под голям червен кашмирен шал, метнат на лявото й рамо повече като плащ, отколкото като шал.

Паскуале ди Симоне не мръдна; вдървеният силует на полицая остана долепен до стената като гобленова фигура.

Кралицата заговори, без да остави време на държавните инквизитори да изкажат почитанията си.