Сан Феличе

— Това ли е всичко? — попита кралят.

— Господарю — каза сър Уилям, — има и един послепис.

— Да видим послеписа…ако не е…

Той направи движение, което значете: „Ако послеписът не е само за лейди Хамилтън.“ Затова сър Уилям взе отново писмото и побърза да продължи:

„Моля Ваша светлост да приеме това писмо като доказателство пред сър Уилям Хамилтън, комуто ниша с цялото дължимо уважение, че такова е твърдото и неизменно мнение на един английски адмирал, желаещ да докаже верността си към своя владетел, като направи всичко, което е в негова власт, за щастието на Техни величества владетелите на Двете Сицилии и за тяхното кралство.“

— Сега вече е всичко, нали? — попита кралят.

— Да, господарю — отговори сър Уилям.

— По това писмо заслужава да се помисли — каза кралят.

— То съдържа съвети на един истински приятел, господарю — отговори сър Уилям.

— Мисля, че лорд Нелсън обеща да бъде за вас нещо повече от приятел, драги сър Уилям: обеща да пи бъде съюзник.

— И ще изпълни обещанието си… Докато лорд Нелсън и неговият флот държат Тиренско и Сицилианско море, ваше величество няма защо да се страхува, че крайбрежието може да бъде нападнато от френски кораб. Но той смята, господарю, че след шест седмици или два месеца ще получи друго назначение, ето защо би било от полза да не се губи време.

— Човек наистина би казал, че са се сговорили — прошепна кралят на кардинала.

— Ако са се сговорили — отговори духовникът в същия тон, — толкова по-добре.

— Вашето съвсем искрено мнение за тая война, кардинале?

— Мисля, господарю, че ако австрийският император удържи даденото обещание, ако Нелсън пази добросъвестно бреговете ни, наистина ще бъде по-добре да нападнем и да изненадаме французите, вместо да чакаме те да ни нападнат и изненадат.

— Значи сте за война, кардинале?

— Мисля, че при обстоятелствата, в които се намира ваше величество, по-лошо е да се чака.

— Нелсън е за война, така ли? — обърна се кралят към сър Уилям.

— Така поне съветва, въодушевен от искрена и неизменна преданост.

— И вие ли сте за война? — продължи кралят, като отправи въпроса си лично към сър Уилям.

— Като английски посланик ще отговоря, че — казвайки „да“ — постъпвам в съгласие с желанията на моя милостив господар.

— Кардинале — каза кралят, като посочи с пръст умивалника, — направете ми удоволствието да налеете вода в онзи леген и да ми го подадете.

Кардиналът изпълни нареждането без каквато и да е забележка, наля вода в легена и го поднесе на краля.

Фердинанд запретна ръкави и си изми ръцете, като ги търкаше гневно.

— Виждате ли какво правя, сър Уилям? — попита той.

— Виждам, господарю — отвърна английският посланик, — но не мога напълно да си го обясня.

— Ще ви обясня тогава — каза кралят. — Постъпвам като Пилат: измивам си ръцете.

XLVI ДЪРЖАВНИТЕ ИНКВИЗИТОРИ

Генерал-капитан Ектън не бе забравил заповедта, дадена от кралицата същата сутрин, и бе свикал държавните инквизитори в тъмната стая.

Определено беше да дойдат в девет часа; по за да прояви усърдие, както и от лично безпокойство, всеки бе пожелал да дойде пръв; така че и тримата се събраха още в осем и половина.

Тримата мъже, чиито имена се помнят с омраза в Неапол, а от историка ще се запишат върху бронзовите скрижали на историята редом с имената на хора като Лафема228 и Джефри229, се именуваха княз Кастелчикала, Гуидобалди, Вани.

Княз Кастелчикала, първият по величина, следователно и по позор, беше посланик в Лондон, когато кралицата, на която беше необходимо да постави своите обществени и лични отмъщения под закрилата на едно от първите имена в Неапол, го отзова от посолството. Потребен й беше голям дворянин, готов да пожертва всичко за честолюбието си, да изпие чашата на всякакъв позор, стига да намери на дъното й злато и благоволения; и тя си спомни за княз Кастелчикала; той прие без възражения; разбрал бе, че човек печели понякога повече от падение, отколкото от издигане, и като пресметна какво може да очаква от признателността на една кралица човекът, който се поставя в услуга на омразата й, от княз стана полицай, а от полицай — доносник.

За Гуидобалди приемането на предложената задача не беше нито падение, нито издигане: пристрастен съдия, подкупен магистрат, той си бе останал все същият безсъвестен човек, какъвто беше и дотогава; само че удостоен с кралско благоволение, член на държавна хунта, вместо да е член на обикновен съд, действаше върху по-широка база.